— От джипа — изръмжа Майк.
— Моля?
— Имаме джип, ленд роувър, а не кола. Тук никой не кара коли — каза той презрително.
— Не, не съм я виждала, откак влезе в тяхната кухня — каза Кати. — Но вие ще я намерите, нали? Искам да кажа, нали това ви е работата. Нали ще я намерите?
— Правим, каквото можем. — Краг беше този, който изтърси стандартната успокоителна формула.
Преди Кати да успее да се сопне, Томи Клъф бързо предотврати избухването й.
— Ами вашето момче, госпожо Ломас? То у дома ли си е?
Тя зяпна уплашено.
— Дерек ли? Че защо да не е?
— Може би по същите причини, поради които и Алисън не се е прибрала.
— Нямате право да говорите така! — Майк Ломас скочи на крака. Лицето му беше пламнало, очите му — гневно свити.
Клъф се усмихна и разпери помирително ръце.
— Не ме разбирайте погрешно. Просто исках да ви напомня да проверите, да не би да му се е случило нещо и на него.
Докато Джордж излезе от прохода между къщите, светлинките от фенерчетата на полицаите се бяха превърнали в бледо, далечно мъждукане. Той предположи, че са навлезли в залесената част, защото жълтеникавите лъчи ту се появяваха, ту изчезваха. Той запали фенерчето, което бе заел от полицейския ленд роувър, с който униформените бяха пристигнали от Бъкстън, и забърза, колкото можеше, през неравните туфи трева.
Дърветата се изпречиха пред него по-скоро, отколкото очакваше. Първоначално виждаше само непроходимия гъсталак под тях, но като пообиколи с лъча на фенера, откри тясна, силно утъпкана пътечка. Джордж навлезе в гората, опитвайки се да уравновеси припряността си с известна предпазливост. Лъчът на фенерчето караше фантастични сенки да танцуват наоколо, и му се налагаше да се съсредоточава повече, отколкото докато пресичаше полето. Под краката му хрущяха покрити със скреж сухи листа, понякога някой клон го перваше през лицето или по рамото, отвсякъде го обгръщаше горската миризма на гниеща растителност. На всеки двадесет метра той изключваше фенерчето си, за да провери дали не е изгубил светлинките пред себе си. Тогава го поглъщаше абсолютен мрак и му беше трудно да се пребори с усещането, че от тъмнината към него се взират скришом очи, че всяко негово движение е следено. Беше голямо облекчение да включиш фенерчето отново. След като бе повървял малко из гората, установи, че светлинките вече не се движат. Той се затича, едва не се препъна в един корен, и насмалко не връхлетя върху униформения полицай, който идваше бързо към него.
— Открихте ли я? — попита задъхано Джордж.
— Де тоз късмет, сър. Ама открихме кучето.
— Живо ли е?
Човекът кимна.
— Да. Ама е било вързано.
— И не е лаяло? — попита Джордж недоверчиво.
— Някой е облепил муцуната му с лейкопласт. Горкото животинче едва можеше да скимти. Полицай Милър ме прати да доведа сержант Лукас, преди да предприемем каквото и да било.
— Сега аз поемам отговорността — каза твърдо Джордж. — Но вие така или иначе се върнете, за да съобщите на сержант Лукас какво сте намерили. Мисля, че ще е разумно до зазоряване да не пускате никой да влиза в гората. Може би дори в момента унищожаваме доказателствата за това, което се е случило с Алисън Картър.
Полицаят кимна и затича с равна стъпка по пътеката.
— Тия тук са се превърнали в диви кози — измърмори Джордж, докато продължаваше да си проправя път напред.
Когато излезе в просеката, по нея играеха светлини и сенки, лъчите от фенерчетата се преплитаха със странно удължени, трептящи сенки. В единия край на просеката за едно дърво беше вързано черно-бяло коли, което с все сили се опитваше да се отскубне от въжето. Блестящите светлокафяви ириси се открояваха на белотата на изпъкналите му очни ябълки. Убито розовият цвят на лейкопласта, с който бе увита муцуната на кучето, се открояваше неестествено насред тази селска сцена. Джордж усети върху себе си погледите на униформените полицаи, които го наблюдаваха внимателно.
— Мисля, че не е редно да оставяме кучето да се мъчи така. Какво ще кажете, Милър? — обърна се Джордж към водача на Принс, който кръстосваше методично просеката заедно с немската овчарка.
— Мисля, че тя няма да има нищо против, сър — отвърна Милър. — Ще отведа Принс малко настрани, за да не я дразни. — Той дръпна рязко каишката на кучето, каза му нещо и тръгна с него към другия край на просеката. Джордж забеляза, че кучето продължава да души ту тук, ту там, както пред вратата на имението.