Когато се върна обратно пред къщата, едно вероятно обяснение й дойде на ум. Ако Пол и Хелън бяха наели кола, може би бяха взели в нея Ан и Джордж. Но тази мисъл само затвърди решението й да разговаря с Джордж. Ако трябваше да чака до довечера, за да го види, така и щеше да направи. Седеше пред входа и се чудеше дали да наблюдава къщата от колата, или да слезе до селото, за да се порови в книжарницата, когато чу, че някой я вика.
Съседката бе излязла пред къщата си и я гледаше изненадано.
— Катрин? — повтори тя.
— Здравей, Сандра. — Катрин успя да скалъпи една професионална усмивка. — Случайно да знаеш къде са Ан и Джордж?
Съседката я зяпна.
— Ти нищо ли не знаеш? — каза тя накрая с неприкрито задоволство, което се дължеше на факта, че Катрин не знае нещо, което й бе известно.
— Какво е това, което би трябвало да знам? — попита невъзмутимо Катрин.
— Мислех си, че си уведомена. Той получи инфаркт.
Катрин на свой ред я зяпна невярващо.
— Инфаркт ли?
— Закараха го по спешност в болницата тази сутрин — заяви доволно Сандра. — Разбира се, Ан тръгна с линейката. Пол и Хелън ги последваха с тяхната кола.
Ужасена, Катрин се покашля.
— Има ли някакви новини?
— Пол се върна, за да вземе някои работи на баща си и аз, разбира се, го поразпитах. Джордж е в интензивно отделение. Пол каза, че е бил на косъм от смъртта, но лекарите го успокоили, че баща му не се предава. Ние, разбира се, знаем, че е такъв човек.
Катрин не можеше да си обясни защо жената срещу нея е изпълнена с такова задоволство от случилото се. Не й се искаше да го отдава на клюкарска наслада от съзнанието, че е знаела нещо, което се оказа новина за Катрин, но друго обяснение нямаше.
— В коя болница е? — попита тя.
— В Дерби, в сърдечното отделение — отвърна съседката.
Катрин вече бързаше нагоре по хълма.
— Няма да те пуснат — подвикна Сандра след нея. — Пускат само близки роднини.
— Ще видим — измърмори мрачно под нос Катрин. Както можеше и да се очаква, опасенията й за живота на Джордж се изродиха в безсмислен гняв. Как смееше той да я лишава от удовлетворението да си изясни какво, по дяволите, бе станало, заставайки на прага на смъртта?
Едва докато караше по пътя към Дерби, яростта й се охлади и тя започна да съзнава колко ужасна е била изминалата нощ за Ан, за Пол и Хелън, и разбира се, най-вече за Джордж — пленник на едно тяло, което отказваше да му служи. Тя не можеше да си представи нещо по-страшно за човек като Джордж. Макар и на шейсет и пет години, той беше още здрав и стегнат човек, умът му функционираше по-добре от този на повечето полицаи на действителна служба, които познаваше. Все още бе в състояние да попълни докрай кръстословицата на „Гардиън“ — нещо, с което Катрин в никакъв случай не можеше да се похвали. Близкото сътрудничество с него бе събудило у Катрин не само уважение, но и привързаност. Неприятно й бе да си го представи повален от болестта.
Тя откри лесно интензивното отделение, разтвори двойната врата и се озова в празната приемна. Натисна звънеца на гишето и зачака. След няколко минути го натисна отново. Една от вратите се отвори и се появи сестра в бяла престилка.
— Мога ли да ви помогна? — попита тя.
— Интересува ме състоянието на Джордж Бенет — каза Катрин с плаха полуусмивка.
— Роднина ли сте му? — осведоми се автоматично сестрата.
— Работя с него. Може да се каже, че съм приятелка на семейството.
— Съжалявам, но имаме право да допускаме в отделението само близки роднини. — В гласа на сестрата нямаше и капка съжаление.
— Разбирам — усмихна се Катрин. — Бих ви помолила само да предадете на Ан — искам да кажа, на госпожа Бенет, че съм тук. Исках да я заведа някъде да пием чай, ако й е възможно.
Сестрата се усмихна за първи път.
— Разбира се, че ще й предам. Бихте ли ми казали името си?
— Катрин Хийткоут. Къде да почакам госпожа Бенет?
Сестрата посочи към болничното кафене, и когато вече си тръгваше, Катрин подвикна след нея:
— А Джордж? Не можете ли да ми кажете нещо за него?
Този път сестрата поомекна.
— Състоянието му обикновено се нарича при нас „критично, но стабилно“. Следващите двадесет и четири часа са решаващи.
Катрин тръгна към асансьорите, леко зашеметена. Едва когато се озова в болницата, започна да схваща личната трагедия на Джордж така, както не бе могла след разговора със Сандра. Някъде там, зад затворените врати, Джордж лежеше, вързан за апарати и монитори. Като изключим това, което се бе случило с тялото му, какво ли ставаше със съзнанието му? Дали изобщо щеше да си спомни за писмото? Дали бе казал нещо пред Ан? Трябваше ли да се държи така, като че ли не се бе случило нещо особено? Може би това би било не само в неин интерес, но и би спестило допълнителни безпокойства на семейството?