— Да не би да е изпуснал следата? — попита той, внезапно обезпокоен от по-тревожни неща от неприятностите на едно куче.
— Следата като че ли свършва тук — каза водачът. — Два пъти кръстосахме просеката, вървяхме и по-нататък по пътеката. Няма нищо.
— Това значи ли, че момичето е било отнесено от тук? — попита Джордж. От стомаха му се надигаха хладни тръпки.
— И така може да е — отвърна мрачно Милър. — Едно е сигурно. Не си е тръгнала пеш от тук, освен ако не се е обърнала и не е вървяла обратно по стъпките си до къщи. Ако пък е направила така, и що й е било да връзва кучката и да й залепва муцуната?
— Може би е искала да изненада майка си? Или втория си баща? — предположи един от полицаите.
— Ами че кучето тъй или иначе не би лаяло по тях, нали? — възрази Милър. — Така че не виждам причина нито да го връзва, нито да го оставя тук.
— Освен ако не е предполагала, че при някой от тях има непознат човек — допълни полугласно Джордж.
— Абе не знам. Лично аз се хващам на бас, че момичето не е излязло от просеката само и по своя воля — каза категорично Милър преди да отведе кучето си встрани.
Джордж се доближи предпазливо към колито. Скимтенето, надигнало се в гърлото на кучето, се превърна в тихо ръмжене. Как го беше нарекла Рут Хокин? Шеп, нали?
— Спокойно, Шеп — каза той нежно и протегна ръка, така че кучето да подуши пръстите му. Ръмженето затихна. Джордж придърпа панталоните си и коленичи. Замръзналата земя се заби немилостиво в коленете му. Отбеляза автоматично, че лейкопластът е от по-плътния вид, от широките ролки, а по средата му минава по-тясна марлена лента и го издува отвътре. — Кротко, моето момиче — продължи той и стисна с една ръка гъстата козина зад ушите на животното, за да не движи главата си. С другата ръка зачопли края на лейкопласта, освободи го и задърпа. После вдигна очи. — Някой да дойде да държи кучето, докато свалям това нещо.
Един от полицаите обкрачи неспокойното коли и хвана здраво главата му. Джордж хвана края на лейкопластовата ивица и дръпна с все сили. За минута успя да отдели и последното парче, избягвайки острите зъби на животното, изпаднало в паника, докато големи кичури от козината му се отскубваха заедно с лентата. Полицаят, който я държеше, отскочи бързо, защото тя се обърна, за да си опита късмета и с него. В мига, в който осъзна, че е свободна, Шеп седна и залая яростно срещу насъбралите се мъже.
— Какво да правим сега, сър? — попита единият от полицаите.
— Смятам да я отвържа и да видя къде ще ни отведе — заяви Джордж. Тонът му беше по-уверен, отколкото се чувстваше всъщност. Тръгна предпазливо напред. Кучето не проявяваше желание да го нападне. Той извади джобното си ножче и преряза въжето. Беше по-лесно, отколкото да се мъчи да го отвързва, докато кучето скача насреща му. По този начин щеше да съхрани и възела, в случай че той се окажеше по-особен. Макар че Джордж не мислеше така — доколкото виждаше, възелът си беше съвсем обикновен.
Шеп незабавно се хвърли напред. Изненадан, Джордж обели с ножа парче от палеца си, докато се опитваше да задържи кучето.
— По дяволите! — избухна той, когато въжето се изхлузи от пръстите му, прежулвайки ги до болка.
Един от полицаите се опита да сграбчи въжето, за да спре бягащото куче, но не успя. Джордж стискаше кървящата си ръка и гледаше безпомощно как кучето се отдалечава по пътеката, по която бяха тръгнали Милър и Принс.
След миг се чу шум като от боричкане, след това гласът на Милър извика строго:
— Седни!
Настъпи мълчание. После нощта бе разкъсана от зловещ кучешки вой.
Ровейки из джоба си за носна кърпичка, Джордж тръгна подир кучето. На стотина метра навътре в гората откри Милър и двете кучета. Принс лежеше на земята, положил муцуна между лапите, а Шеп седеше, вдигнала глава, и ту отваряше, ту затваряше уста, отправяйки към небето прекъслечен, сърцераздирателен вой. Милър държеше единия край на въжето, за да не може дърпащото се коли да избяга повторно.
— Като че ли иска да тръгне натам — Милър посочи с глава пътеката, която отвеждаше встрани от просеката.
— Да я последваме тогава — отвърна Джордж. Уви кървящия си палец с кърпичката и пое въжето от водача. — Хайде, моето момиче, — окуражи той колито. — Покажи ми — и подръпна въжето.
Шеп скочи незабавно на крака и хукна по пътеката, въртейки опашка. В продължение на няколко минути сноваха между дървета, после излязоха изпод тях на брега на тясна, бързотечна рекичка. Кучето веднага седна и се обърна към Джордж, провесило език със смутен поглед.