— Оставям ви да вървите при нея — кимна Катрин.
Пол хвана ръката й.
— Опитай се да разбереш какво е видял — или чул, или може би си е припомнил — каза той. — Моля те.
— Ще направя всичко възможно — отвърна Катрин. Проследи ги с поглед, докато влизаха обратно в сградата, доволна, че има задача, с която може би ще облекчи чувството на вина, което развиваше Пол. Това, че по този начин действаше и в свой интерес, бе се превърнало във второстепенно съображение — защото тя изведнъж разбра с изненада, че Джордж Бенет означава за нея много повече, отколкото би признала преди. Толкова повече трябваше да държи на излизането на книгата, която най-сетне щеше да представи заслугите му в реална светлина. А това бе нещо, което тя можеше да гарантира.
2.
Август 1998 г.
Каквото и да бе смутило мислите на Джордж Бенет, то бе станало в Скардейл, в това Катрин бе сигурна. Беше видял нещо, но какво? Как бе възможно едно толкова кратко посещение да предизвика такава катастрофална реакция? Катрин би проявила разбиране, ако той бе пожелал тя да направи някои промени в светлината на нещо, което му бе дошло на ум, но какво толкова изключително се бе случило, че да го накара да отхвърли целия проект? И ако случилото се е било от такова огромно значение, как бе възможно никой друг от семейството да не е забелязал нищо?
В трептящия от горещина въздух на августовския следобед бе много трудно да приемеш, че Скардейл е същото онова мрачно, притиснато от зимата селце, което бе посетила през февруари. Лятото бе се оказало дъждовно, затова тревата бе гъста и зелена, а по дърветата се мяркаха повече отсенки на зеленото, отколкото един художник би могъл да улови. В гъстата им сянка дори невзрачните къщи на Скардейл добиваха романтична атмосфера. Цареше спокойствие, нямаше и следа от зловещите събития, разтърсили селото преди тридесет и пет години.
Катрин спря пред имението. Пред входа беше паркиран един джип — тойота на около пет години. Очевидно Дженис Уейнрайт си беше у дома. Тя поседя в колата, докато обмисляше какво да предприеме.
Не можеше току-така да се появи на прага и да попита: „Какво се случи с Джордж Бенет тук вчера, та иска да спра издаването на книгата ни? Какво толкова ужасно е станало по време на посещението му във вашия дом, че почти веднага след това е получил масивен инфаркт?“ А какво друго можеше да каже?
Помисли си дали да попита Кати Ломас виждала ли се е предния ден с Джордж. Обърна се да погледне към Ларк Котидж, но колата на Кати не беше отпред. Изнервена, Катрин излезе от колата. След като нямаше друг начин, трябваше да прибегне до журналистически похвати и да лъже с все сила. Тръгна по тясната пътека към входа на кухнята и почука на вратата с тежкото месингово чукче. Измина цяла минута, след това вратата се отвори рязко. Заслепена от силната слънчева светлина, Катрин виждаше само силуета на жената, застанала в тъмното помещение.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — каза тя.
— Вие сигурно сте Дженис Уейнрайт. Познавам сестра ви Хелън. Казвам се Катрин Хийткоут. Вие бяхте така мила да ми позволите да огледам дома ви във връзка с книгата за случая Алисън Картър, която пиша.
Катрин не можеше да бъде съвсем сигурна, но изпита чувството, че жената срещу нея се отдръпна, когато чу думите й.
— Спомням си — каза тя с равен тон.
— Исках да попитам дали е възможно да погледна дома ви още веднъж?
Очите на Катрин започваха да привикват към мрака на кухнята. Каза си, че Дженис Уенрайт изглежда подчертано стресната.
— Сега не е удобно — може би друг път. Ще уредя нещо с Кати — каза тя припряно. Думите й се застъпваха от бързина.
— Само партерния етаж. Няма да ви преча.
— Имам работа — каза твърдо другата жена.
Вратата се притвори. Инстинктивно, Катрин пристъпи по-близо, за да попречи на Дженис да я затвори напълно. Тогава видя това, което бе видял и Джордж Бенет. Не отстъпи, а по-скоро залитна назад.
— Говорете с Кати — бяха последните думи на Дженис Уейнрайт. Като насън, Катрин чу как щракна ключалката, после как резето се плъзна с трясък на мястото си. Зашеметена, тя се обърна и тръгна обратно към колата си, препъвайки се като сомнамбул.
Сега като че ли разбираше защо Джордж бе написал писмото. Но ако бе права, не виждаше как би могла да го каже на сина му. Освен това, то не можеше да я принуди да се откаже от книгата. Откритието й говореше само, че зад случая Алисън Картър се криеше друга, по-дълбоко скрита истина, за чието съществуване не бяха подозирали нито тя, нито Джордж. А това само затвърждаваше решението й да разкрие цялата истина, за която бяха вдигнали наздравица с Пол онази вечер в Лондон.