— Разбира се, това е моята специалност.
След минута вече говореха по работа. Триша нямаше никакви планове за вечерта, освен да седи пред телевизора, а и страдаше от хроничното безпаричие на всички завършващи студенти. В момента, в който Катрин спомена значителен хонорар, тя беше готова да се хване на работа, щом Катрин пристигнеше при нея със снимките, които Филип Хокин бе направил на доведената си дъщеря.
Когато Катрин пристигна, Триша сканира двете снимки, зададе й няколко въпроса и се хвана за клавиатурата и мишката. Катрин я остави на спокойствие, защото знаеше колко мрази тя самата да надничат над рамото й, когато работи. Отиде в другия край на стаята, при отворения прозорец, и запали петата цигара за деня. Каза си, че ще утре ще ги откаже наново. Или когато откриеше какво, по дяволите, става в действителност.
След около час и още три цигари, Триша я повика при себе си. Извади от принтера три листа, формат А4, и ги разпръсна пред Катрин.
— Този отляво бих нарекла „оптимален вариант“ — каза тя. — Ако е живяла при минимален стрес, ако се е хранила и поддържала добре, би тежала може би с пет килограма повече от идеалното си тегло.
Средният е може би най-близък до действителността — повече стрес, не е отделяла толкова голямо внимание на външния вид, затова пък точно на идеалните килограми. Третият вариант е това, в което никой не би искал да се превърне — резултат на тежък живот, лоша храна, много цигари — пушенето докарва много бръчки, нали знаете — тя се усмихна лукаво към Катрин. — Тук вече е по-слаба от нормалното.
Катрин протегна ръка и издърпа към себе си средната снимка. Като изключим цвета на косата, това би могло да бъде снимка на жената, която й отвори вратата на имението Скардейл. Косата на Дженис Уейнрайт бе побеляла, с малко руси кичури, останали тук-там. Състарената от компютъра Алисън Картър бе все още златисторуса, с малко посребрена по слепоочията коса.
— Удивително — каза тихо Катрин.
— Това ли очаквахте да видите? — попита Триша. Катрин не й бе казала почти нищо, само бе споменала, че работи върху някакъв материал за изчезнала наследница, която се появила и си искала наследството.
— Това потвърждава опасенията ми — каза Катрин. — Става дума за жена, която не е това, за което се представя.
Триша направи гримаса.
— Лош късмет.
— О, не — Катрин усети как я обзема възбуда. — Не бих казала, че е лош късмет. Даже напротив.
3.
Август 1998 г.
Докато се отдалечаваше от Манчестърския университет, Катрин долови лекото пулсиране във вените си, което чувстваше всеки път, когато знаеше, че е по следите на нещо много интересно. Беше толкова развълнувана, че известно време забрави същинския повод за вълнението си. Тъкмо сега това, че един човек лежи, свързан с животоспасяваща апаратура в болницата в Дерби, бе изгубило значение за нея. Беше прекалено напрегната, за да яде, затова продължи към Лонгнор, а в главата й се въртяха всевъзможни обяснения, кое от кое по-зашеметяващо.
Катрин реши, че първо трябва да установи законната самоличност на Дженис Уейнрайт. Не че се съмняваше в легалното й съществувание. Щеше да е извънредно трудно за нея да притежава недвижима собственост и да има такава забележителна професионална кариера без утвърдена самоличност. За да я проследи обаче, Катрин трябваше да се рови с дни из общинските регистри за бракове, раждания и смъртни случаи. Това би й отнело много време, но за щастие съществуваха агенции, които вършеха такива услуги за журналисти. Тя включи лаптопа си и се зае да пише писмо до Агенцията за юридически проучвания — фирма, чиято специалност бяха издирванията на сведения и за частни лица, и за организации.
Катрин бе почти сигурна, че Дженис никога не се е омъжвала. Първо, Хелън никога не бе споменавала някакъв неин съпруг. Второ, когато хвърли отново поглед на писмото от адвоката й във връзка с оглед на къщата, установи, че той я нарича „госпожица Уейнрайт“. А самата Хелън бе се женила и развела, което обясняваше различното фамилно име.
Следователно някъде трябваше да съществуват данни за акта за раждане на Дженис Уейнрайт. За да е напълно сигурна, Катрин реши да пусне запитване и за Хелън. И защото, като всеки добър журналист, винаги бе склонна към здравословно съмнение, помоли и за справка дали някъде не съществува смъртен акт на Дженис Уейнрайт — за периода от раждането й до изчезването на Алисън през декември 1963 г. От акта за раждане на Дженис можеше да се открие брачното свидетелство на родителите й, а оттам и техните актове за раждане, ако това бе необходимо. От там вече можеше да започне проучването за наличието на някаква връзка между Дженис Уейнрайт и Алисън Картър.