Той сви рамене.
— На моята възраст човек очаква такива неща. Как го приема Ан? Трябва да е отчаяна.
— Седи неотлъчно до леглото му. Пол също си е у дома, заедно с годеницата си, и двамата са при нея.
— Горката Ан. Целият й живот беше посветен на Джордж. А и с този артрит няма да може да гледа инвалид, ако се стигне дотам — Томи въздъхна и поклати глава. После се загледа отвъд градината, към сините отблясъци на Северно море.
Катрин извади нова кутия „Марлборо“.
— Ще имаш ли нещо против, ако пуша?
Рошавите му вежди се повдигнаха.
— Не знаех, че пушиш. Но няма проблем, разбира се. — Той стана и отиде до бараката в единия ъгъл на градината. Върна се с глинена подложка за саксия. — Можеш да я ползваш за пепелник. Пуши спокойно. — Томи се облегна назад, кръстоса крака в глезените и пъхна ръце в джобовете на раздърпания си кадифен панталон.
— В понеделник Джордж отишъл в Скардейл. През нощта, след като се върнал, получил инфаркт — каза тя направо.
— Успяла си да закараш Джордж в Скардейл? — очите на Томи се разшириха от учудване.
— Не аз. Така и не успях да го убедя. Но Пол успя. Той е в Англия, заедно с годеницата си, Хелън. Мислят да се оженят по-късно тази година. Тъй или иначе, оказа се, че сестрата на Хелън, Дженис, отишла да живее в имението Скардейл преди две години. Бяха се уговорили да заведат там Ан и Джордж на обяд. Знаех, че Джордж се притеснява от мисълта за отиването в Скардейл, но когато пристигнал там, поведението му станало много странно, както ми го описа Пол.
— В какъв смисъл странно?
— Пол каза, че бил страшно напрегнат. Почти не ял. Като изключим това, че се поразходил малко по селската морава, седнал в градината и не мръднал. Не разговарял с никого. Пол каза, че бил много разсеян и объркан до края на деня и цялата вечер — Катрин замълча, за да събере мислите си. Трябваше много да внимава как ще говори пред Томи. Той улавяше много лесно оттенъците в речта на събеседника си.
— Преди да му стане зле, написал писмо — до мен, в което настоява да не издавам книгата. Не дава никакви обяснения, пише само че се натъкнал на сведения, които означавали, че книгата в никакъв случай не бива да излезе. Разбира се, когато се видях с Пол в болницата, му казах за писмото. Бях вече убедена, че Джордж трябва да е видял в Скардейл нещо, което — знам ли — го е накарало да види случая под нов ъгъл, или го е смутило във връзка с някакви данни, които ще бъдат публикувани в книгата. Пол бе стигнал до същия извод. Измъчва се от чувство за вина. Мисли, че той е отговорен за инфаркта на Джордж, защото го е убедил да отиде в Скардейл. Помоли ме да се опитам да разбера каква е причината за това писмо, което ми е написал Джордж. Така че… — тя сви рамене, — трябваше да открия обяснението.
— Добро ченге щеше да излезе от теб — каза той сухо.
— Като се има предвид кой го казва, не ми звучи като комплимент. — Тя си поигра с цигарата, после я загаси.
— О, аз мога само да уважавам хората, които продължават да практикуват професия, която ми се стори прекалено тежка на времето — каза той със съжаление, което тя бе убедена, че не изпитва. — И къде отиде, за да откриеш обяснението? Въпреки че и сам мога да предположа.
— Точно така. Върнах се в Скардейл. Мислех да помоля сестрата на Хелън да ми разреши да огледам повторно къщата, за да видя дали няма да открия какво е разстроило толкова Джордж. — Тя помести стола си така, че да вижда морето.
— Успя ли?
Катрин се зае да пали нова цигара. С ъгълчето на окото си виждаше как Томи я преценява. Очите на загорялото му лице я наблюдаваха изпитателно. Той беше наясно, че тя крие нещо, но и най-фантастичните му представи надали включваха това, което щеше да научи.
— Не стигнах до оглед на имението — каза тя през дима от цигарата. — Но видях това, което трябва да е потресло Джордж. — Тя отвори чантата си и извади папката, в която държеше състарената с компютър снимка на Алисън Картър.
Томи протегна ръка. Тя поклати глава.
— Чакай малко. Жената, която ми отвори вратата, предполагаемата сестра на Хелън — е двойница на Алисън Картър. Има и белег, който пресича веждата й. — Тя подаде папката на Томи. Той я отвори много внимателно, като че ли се боеше да не експлодира в лицето му. Това, което видя, надмина и най-лошите му очаквания. Той зяпна. Катрин продължи: — И аз не повярвах на очите си. Взех снимките, които Филип Хокин е правил на Алисън, и ги занесох на специалист по компютърно състаряване. Това може да бъде снимка на жената, която ми отвори вратата на имението Скардейл. Но точно така би изглеждала и Алисън, ако е още жива.