Папката трепереше в ръцете на Томи.
— Не — каза той едва чуто. — Не може да е вярно. Тя трябва да е някаква роднина на Алисън.
— Белегът е същият, Томи. Не можеш да намериш двама души с идентични белези.
— Трябва да си сбъркала. Не може да си я видяла съвсем ясно. Станала си жертва на собственото си въображение.
— Така ли мислиш? Струва ми се, че грешиш, Томи. Джордж не е получил инфаркт заради моите фантазии. Каквото и да съм видяла, и той го е видял преди мен. Затова дойдох при теб. Имам нужда от помощта ти. Искам да дойдеш с мен, да видиш Дженис Уейнрайт и да убедиш Джордж и мен, че тя не е Алисън Картър. Защото според мен съм попаднала на удара на столетието.
Той покри лице със свободната си ръка и потърка загрубялата си кожа. После отпусна ръка и се взря отпаднало в Катрин.
— Ако се окаже, че си права — предполагам, че ти е ясно какво би означавало това?
Тя кимна. По целия път на север бе мислила почти само по този въпрос — мислите й се мятаха между професионалния възторг от разкритието, което предстоеше да направи, и мъчителната мисъл за ефекта му върху Джордж Бенет и цялото му семейство. Знаеше, че ще трябва по някакъв начин да постигне равновесие между тези последици. Но първо трябваше да научи цялата истина. Катрин погледна Томи право в очите й каза:
— Би означавало, че Филип Хокин е бил обесен за несъществуващо престъпление.
4.
Август 1998 г.
Томи Клъф не беше сантиментален. Винаги бе живял в настоящето, с това, което непосредствено го заобикаляше. Другото му положително качество бе постоянството. Затова, макар че не се чувстваше особено обогатен от годините, прекарани на служба в полицията, той бе продължил да работи там, подтикван от стремежа да служи на правосъдието, който го бе насочил натам от самото начало. Но дори по онова време съумяваше да издържа само благодарение на двете си страсти — джаза и птиците.
Беше казал на Катрин чистата истина, когато разкри, че за него случаят Алисън Картър бе началото на края на полицейската му кариера. Беше вложил прекалено много чувство в изхода на един случай, който през цялото време бе крайно нестабилен. Мисълта, че убиецът на Алисън може да остане на свобода, го бе измъчвала ден и нощ в дните преди и по време на процеса, и не искаше никога повече да преживее същото. Бяха му необходими две години, за да си изясни какво точно бе отношението му към следствието и неговите резултати, но щом взе веднъж решение, напусна дербишърската полиция само след няколко седмици. И не бе съжалявал за решението си нито за миг.
Появата на Катрин Хийткоут преди няколко месеца го накара да погледне отново назад към миналото — може би за първи път, след като напусна полицията. В продължение на цели дни преди интервюто той бе бродил по скалите и крайбрежието около дома си, прехвърляйки на ум случая в Скардейл.
Интуицията беше една от силните му страни, докато работеше като полицай. Благодарение на нея нерядко бе упорствал да проследява някоя следа, дори когато нямаше реални доказателства, и упорството му бе възнаграждавано с арести, последвани от присъди. От самото начало бе напълно убеден, че Филип Хокин е мръсник. Всички негови инстинкти крещяха едно и също още от запознанството му с този човек. Дълго преди Джордж Бенет да огласи подозренията си към Хокин, Томи Клъф бе доловил, че скуайърът има сериозни основания да крие нещо.
Веднага щом Джордж намекна, че би искал да се позанимаят по-сериозно с Хокин, Томи се превърна в териер, пуснат по дирите и на най-дребното доказателство в подкрепа на обвинението. Никой, дори самият Джордж, не работеше по-напрегнато по задачата да бъде установена вината на Филип Хокин.
И въпреки това, дълбоко в себе си Томи Клъф не успя да се убеди напълно, че Хокин е убиец. Нямаше и капка съмнение, че този човек е жесток сексуален престъпник. Томи нерядко бе преследван от кошмари, след като видя снимките. Знаеше отлично, че те не са фалшифицирани — нито от Джордж Бенет, нито от който и да било друг. Но колкото и да ненавиждаше Хокин, колкото и да се отвращаваше от него, никога не успя напълно да се убеди, че той е убиец, напук на направените разкрития. Може би тъкмо това постоянно дразнещо съмнение го накара да работи ден и нощ, за да укрепи обвинението срещу Хокин. Сигурно се бе опитвал да убеди не само съдебните заседатели, но и себе си. Накрая присъдата му доказа, че инстинктът го е излъгал, и това може би подкопа самоувереността, която изпитваше при изпълнение на служебните си задължения.