Катрин не можеше да повярва на очите си. Отново препрочете данните. Майката на Дженис Уейнрайт бе Дороти Картър, от Шайър Котидж, Скардейл. Един от свидетелите на венчавката на родителите й се казваше Рой Картър. Катрин бе готова да се хване на бас, че и той бе живял в Шайър Котидж, Скардейл. Същият Рой Картър, който бе баща на Алисън, първи съпруг на Рут Картър. Значи нямаше нищо чудно в удивителната прилика между Дженис и Алисън. Наследствеността криеше всякакви изненади. Но това не обясняваше белега. Ако Дженис не бе Алисън, как така имаше абсолютно същия отличителен белег?
Единственото обяснение, което й идваше на ума, бе, че това е било някакво странно доброволно осакатяване, което Дженис си бе причинила сама след изчезването и предполагаемата смърт на Алисън. Можеше да си представи как ако двете са расли заедно, роднините им постоянно са казвали, че са като близначки, че си приличат като грахови зърна. После, след смъртта на Алисън, може би Дженис бе решила да я върне към живот, наранявайки се така, че да се сдобие със същия белег, за да възстанови уникалността на Алисън. Представата беше извънредно странна, но Катрин знаеше, че момичетата в пубертета са способни на най-невероятни постъпки, включително и самонараняване.
Примигването на курсора привлече вниманието й. Агенцията бе пратила повече от три документа. Тя отново натисна клавиша за следваща страница и този път остана вцепенена на мястото си, приковала очи в екрана, с отворена уста, напълно объркана. Беше пуснала последната заявка поради навика си да не оставя непроверена възможност. Но агенцията бе открила това, в чието съществувание самата тя не вярваше.
Дженис Хестър Уейнрайт бе починала на 11 май 1959 година.
Катрин остана дълго време неподвижна, вперила поглед в екрана. Имаше само едно приемливо обяснение. Тя запали цигара и се опита да съчини някакъв друг сценарий, който да отговаря на фактите, но не успя. Нищо не излизаше, освен ако теорията й не се основаваше на предположението, че Алисън Картър не е умряла през 1963 година. Имаше ли по-подходящо място да се укрие едно момиче от дома на роднини, които живееха много далеч? Значи Алисън бе приела самоличността на мъртвата си братовчедка Дженис и бе израсла в Шефилд.
Внезапно през ума й мина нещо, от което косите й настръхнаха. Тогава, преди много години, Дон Смарт бе убедил редакцията на „Дейли Нюз“ да публикува мнението на ясновидка. Тази жена бе казала, че Алисън е жива и здрава, и че живее на една улица с еднакви къщи, в голям град. На времето всички й се бяха присмивали. Това бе толкова невероятно, като се имаше предвид общата картина на случая. Но като че ли накрая щеше да се окаже, че ясновидката е имала право.
Катрин се стресна от унеса си, когато на вратата си почука. Бе дошъл Томи, за да я уведоми, че смята да прескочи до Кромфорд и да види дали някой си е у дома. Ако не ги намерел, щял да продължи за Дерби.
— Преди да тръгнеш — каза Катрин, — хвърли поглед на това.
Тя го покани да седне на мястото й пред лаптопа и му показа как да върне страниците. Той мълча дълго време, разучавайки съвестно документите.
После се обърна към кея със смутено изражение.
— Кажи ми, че си открила друго обяснение — в гласа му прозираше молба.
Катрин поклати глава.
— Не мога да се сетя за нищо друго.
Той потри челюстта си с пръсти — все още масивни и яки.
— Трябва да отида и да се обадя на семейството — каза той накрая и въздъхна. — Трябва да поговорим за това, което ще последва. Ще бъдеш ли будна, когато се върна?
— Да. Ще прескоча до Бъкстън да хапна нещо, иначе ще откача между тези четири стени — тя посочи заобикалящите я отвсякъде снимки от Скардейл. — Ще се върна към девет.
Той кимна.
— Тогава и аз ще бъда тук. Не се тревожи, Катрин, все някак ще си го обясним.
— Мисля, че и двамата сме намерили обяснението, Томи. По-трудно ще бъде да решим какво ще правим по-нататък с фактите.
Томи се усмихна на сестрата от интензивното отделение.