Томи се покашля, очевидно развълнуван от разказа на Алисън.
— Значи цялото село е участвало в заговора?
— Всички възрастни — потвърди тя. — Мама Ломас им обясни как да се преструват първоначално, че нямат вяра на полицията, и после постепенно да казват по нещо. Вие двамата с Джордж Бенет бяхте непредвиден късмет. Не можеха да се надяват, че ще дойдат две ченгета, които толкова ще се вживеят в разследването, че изобщо няма да се откажат. По този начин съселяните ми можеха наистина да се дърпат, а не да гонят полицаите и да им пъхат в ръцете уликите при първото затишие.
Томи поклати глава, съзнаващ ужасната ирония на обстоятелствата.
— Станали сме жертва на собствената си почтеност. — Той се усмихна накриво. — Много рядко може да се каже такова нещо за ченге. Ако не бяхме толкова твърдо решени да постигнем резултат, да се преборим за правосъдие, вашият мащабен заговор нямаше да успее дотолкова.
Известно време всички мълчаха. Алисън стана и отиде до прозореца. Загледа се отвъд селската морава към долината, която бе напуснала една декемврийска вечер преди трийсет и пет години, но никога не бе престанала да обича. Сега си я беше върнала, помисли Катрин, — но на каква ужасна цена! Алисън откъсна след малко очи от гледката, изправи рамене и попита:
— А сега какво?
— И това ако не е подходящ въпрос! — каза Томи.
9.
Август 1998 г.
Катрин и Томи си купиха нова бутилка „Бушмилс“ по обратния път към къщата й. Подходящо за надгробно бдение, мислеше Катрин. Тази нощ щяха да погребат веднъж завинаги призрака на Алисън Картър. Утре и двамата щяха да страдат от махмурлук — но доколкото Катрин можеше да предположи, това щеше да е най-малката им грижа. Но тази нощ искаше само едно — когато отпусне глава на възглавницата, да е почти в безсъзнание. Готова бе на всичко, само и само да избяга от мисълта за ужаса и омерзението, което Филип Хокин бе завещал на света.
Когато затвориха вратата зад себе си, Катрин проговори за първи път, откакто бяха оставили Алисън Картър сама със спомените си.
— Е, това е — каза тя. — Добрахме се до истината — отиде до бюфета и сипа неразредено уиски в две чаши.
Томи прие мълчаливо чашата си. Взираше се в покритата със снимки стена, изправил се срещу горчивото съзнание, че мама Ломас и нейният клан бяха съумели да заблудят всички, за да осигурят за Филип Хокин убийство по съдебен ред. Не изпитваше никакво задоволство от мисълта, че инстинктът му по отношение на Хокин е бил верен. В крайна сметка той не е бил убиец.
При мисълта за снимките, с които Алисън ги бе зашеметила, Катрин не можеше да се съпротивлява на извода, че жителите на Скардейл са имали пълното право да превърнат затънтеното си селце в място на екзекуция. Бяха разбрали, че единствено смъртта би възпряла Хокин, би спасила другите деца, които би могъл да примами в примките си. Дори да бяха отпратили някъде собствените си деца, не биха могли да му попречат да продължи. Щеше да съсипва живота на други деца; имал е и парите, и властта, за да постъпва както намери за добре със свидетелите — на които надали биха повярвали, дори да намереха у себе си сили да проговорят.
— Никога не ми е минавало през ума, че може да има и други деца — каза мрачно Катрин.
— Не — Томи обърна гръб на снимките, които го гледаха обвинително, и се отпусна на един стол.
— Не намирам в себе си сили да ги виня за това, което са направили — каза Катрин.
— На тяхно място не бих се замислил нито за миг да се присъединя към заговора — отвърна Томи.
— Ужасната ирония в цялата история е, че в сравнение с преживяното от Алисън, страданията на Филип Хокин са били блажено краткотрайни. Тя е живяла с тези мисли всеки ден, през целия си досегашен живот. Загубила е толкова много, а през цялото време не е можела да се отърве от страха, че един ден ще отвори вратата си и на прага й ще застане някой като мен — Катрин взе бутилката и я сложи на масата между двамата.