Седяха и мълчаха зашеметени, като оцелели след тежка катастрофа, които още не могат да повярват на щастливото си избавление. Двамата бяха потънали в собствените си мисли и не нарушиха мълчанието дълго време — колкото всеки да изпуши по пет-шест цигари.
— Джордж е прав — проговори най-сетне Катрин. — Не мога да допусна издаването на книгата. Вярно е, че ще се прочуя с разкритието, че един толкова прочут случай е бил изграден изцяло върху лъжа и измама. Но не мога да причиня това на Джордж и Ан. Нямам предвид само опозоряването на Джордж, но и мъката, която ще трябва да изтърпи, докато наблюдава рухването на Хелън и Пол. При това в заговор за убийство ще трябва да бъдат обвинени всички тогавашни жители на Скардейл, а не само Алисън.
„Също като в древногръцка трагедия“, каза си тя. Това, което се бе случило преди трийсет и пет години в Скардейл, би разрушило живота на хора, които нямат нищо общо с онзи далечен следобед, които са напълно невинни и заслужават да бъдат защитени от едно минало, за което те нямат никаква вина.
Томи пресуши чашата си и си сипа още.
— Ще пия за това — каза той. — Не виждам кой би оспорил мнението ти.
— Можеш утре да кажеш на Джордж — каза Катрин.
— Не предпочиташ ли да му го кажеш ти?
Тя поклати глава.
— Имам достатъчно друга работа. Ще трябва да се измъкна по някакъв начин, без да давам обяснения, и без да рискувам обвинение в неизпълнение на договор. Не, Томи, съобщи му го ти. Така е най-добре. Ако не беше ти, надали щях да проумея, че Хелън е дъщеря на Алисън от Хокин. И тогава нямаше да имам достатъчно силен аргумент да я накарам да говори. Нямаше да имам и причини да запазя мълчание. Заслугата е изцяло твоя.
Той изсумтя.
— За каква заслуга говориш? Че разрових такива ужасни рани? Не приемам комплименти, ако не възразяваш. Но ще се радвам да съобщя на Джордж, че никой няма да разруши живота на Пол и Хелън. Знам колко много означава това за него. Все пак смятам да му спестя подробностите.
Катрин посегна към бутилката.
— Добра идея — отбеляза тя, докато си сипваше още уиски. — А после предлагам и ние двамата да направим всичко, което е по силите ни, за да забравим изцяло последните няколко дни.
10.
Октомври 1998 г.
Джордж Бенет се взираше през предното стъкло на колата. Беше краят на октомври и сега, когато клоните на дърветата бяха оголели, още от началото на коларския път можеше да се види надалече в долината, чак до Скардейл. Отдалече познатите сиви къщи приличаха на неразделна част от пейзажа и му припомниха особеностите на топографията, оформили странния свят на селото, в което бе попаднал за първи път преди трийсет и пет години. Той се взираше през полята към имението Скардейл и мислеше за жената, чиято сестра скоро щеше да стане съпруга на Пол. Може би биха се намерили хора, които да настояват, че тя — и всички останали участници в тази история — трябва да бъдат наказани заради участие в заговора да бъде обесен един човек, който независимо от останалите си престъпления, не е бил виновен в убийство. Но Джордж не търсеше възмездие. Бъдещето го интересуваше повече от миналото. Човек започваше да цени истински живота си, след като се изправеше лице в лице със смъртта.
Затова бе решил да дойде днес тук. Само преди три дни лекарят му позволи да шофира, стига да не тръгва на дълъг път. Джордж веднага се убеди, че от Кромфорд до Скардейл пътят не е кой знае колко дълъг. Разстоянието, което трябваше да измине, се измерваше в емоционален и психологически мащаб — трийсет и пет години и един възел от страдания и страсти, прекалено сложен, за да може да бъде подложен на оценка. След четири дни бе сватбата — събитието, което най-сетне щеше да сложи край на тази ужасна история, и Джордж бе решен да направи всичко, което може, за да намерят призраците най-сетне покой. Затова се бе обадил на жената, която от утре нататък никога нямаше да нарече с истинското й име, и я бе помолил да се срещнат.
Преди трийсет и пет години за първи път бе изминал този тесен път. Дори сега го гледаше със смесени чувства. Спомни си с горчива ирония вълнението си при мисълта, че стои на прага на първия си голям случай — радостно вълнение, смесено с чувство за вина и искрена тревога за съдбата на изчезналото момиче и нейните близки. Дори в най-отвлечените си фантазии не би могъл да си представи как изчезването на Алисън Картър един ден ще застраши не само собствения му душевен мир, но и бъдещото щастие на сина му.