— Права е. Когато Алисън има проблем, тя веднага се заема да го разреши. Освен това, ако имаше нещо наум, всички щяхме да знаем. Каквото и да се е случило, то не е било по нейно желание. — Тя пристъпи и взе чашата за чай на Джанет. — Време е да отидеш с малките у Дерек. Кати ще ви закара до автобуса.
— Мога да ги закарам и аз — предложи Джордж.
Морийн го огледа, но той очевидно не й вдъхна доверие.
— Много мило от ваша страна, но тази сутрин и без това е страшна бъркотия, не е нужно да им объркваме допълнително програмата. Хайде. Джанет, обличай се.
Джордж вдигна ръка.
— Само още един въпрос, преди да тръгнеш, Джанет. Имахте ли си някакво специално място в долината? Скривалище, пиратска колиба, нещо от този род?
Момичето хвърли тревожен поглед към майка си.
— Не — каза тя, но тонът й говореше обратното. После натъпка остатъка от филията в устата си и излезе, като махна с ръка към Джордж.
Морийн взе от масата чинията й и поклати глава.
Ако Алисън бе решила да избяга от къщи, не би го направила по този начин. Тя обича майка си. Двете бяха много близки — сигурно защото толкова дълго време бяха сами. Алисън никога не би причинила такава мъка на Рут.
5.
Четвъртък, 12 декември 1963 г., 9 часът и 50 минути
Залата на методисткия параклис беше доста променена. Вътре бяха разгънати осем дървени маси и около всяка от тях кипеше някак на дейност. На едната седеше полицай с полеви телефон и държеше връзка с централата. На три други маси имаше разгърнати карти, на които различните зони на търсене бяха очертани с дебели червени линии. На пета маса един сержант, заобиколен от карти чета, формуляри и картотечни кутии, подреждаше всяка пристигнала информация. На останалите маси тракаха пишещи машини. В Бъкстън служители на криминалния отдел разпитваха съучениците на Алисън Картър, а тридесет полицаи и още толкова доброволци претърсваха долината около Скардейл.
В единия край на залата, близо до вратата, няколко стола бяха наредени в полукръг пред голяма дъбова маса. От другата й страна имаше два стола. Застанал край масата, Джордж тъкмо докладваше на главния инспектор Джек Мартин. През трите месеца, откак бе дошъл на работа в Бъкстън, никога досега не бе имал работа с униформения дивизионен началник. Той знаеше, че докладите му минават през бюрото на Мартин, но никога досега не бяха си сътрудничили пряко по някой случай. Всичко, което знаеше за този човек, беше филтрирано през схващанията на колегите му.
Мартин беше служил до чин лейтенант като пехотинец по време на войната, доколкото се знаеше, без да се отличи, но и без да се посрами. Но прослужените във войската години бяха изградили у него вкус към детайлите на военния живот. Той много държеше на чинопочитанието, и винаги упрекваше офицерите, които се обръщаха към свои равни или подчинени по име, а не със съответния чии. Чуеше ли някой да назовава някого на малко име в участъка, вдигаше кръвно, ако можеше да се вярва на сержант Клъф. Мартин редовно инспектираше подчинените му униформени служители и нерядко навикваше тези, чиито ботуши не блестяха като огледало или копчетата им не бяха достатъчно излъскани. Имаше орлов профил и също такива очи. Всички знаеха, че се дразни от разпасания според него вид на офицерите — криминалисти, които официално също бяха под негово командване.
Но Джордж винаги бе подозирал, че зад заядливия ветеран се крие проницателен и опитен полицейски служител. Сега му предстоеше да узнае доколко са верни предположенията му. Мартин изслуша внимателно описанието, което Джордж направи на досегашните събития. Прошарените му вежди бяха смръщени съсредоточено. Той поглади с палеца и показалеца на дясната си ръка грижливо подстриганите си мустаци първо срещу косъма, после обратно.
— Цигара? — каза той накрая и предложи собствения си пакет на Джордж. Пушеше много силни цигари, „Капстан“. Джордж поклати глава и извади своите, доста по-леки. Все пак прие предложението като позволение и веднага запали.
— Хич не ми харесва тази работа — поде Мартин. — Изглежда внимателно планирано, а?
— Така ми се струва, сър — каза Джордж, впечатлен от начина, по който Мартин веднага забеляза подробността с лейкопласта. Никой не ходи на разходка с цяла ролка лейкопласт в джоба, дори най-старателният бойскаут. Това, което бе сторено с кучето, навеждаше Джордж на мисълта за предумишлена постъпка, макар никой от колегите му да не придаваше значение на този детайл.
— Струва ми се, че който и да е отвлякъл момичето, е бил добре запознат с навиците й. Може да я е следил известно време, да е изчаквал подходящ момент.