Той се изправи на крака.
Дон Смарт се приведе напред, подпрял лакти на коленете си.
— Кога ще е следващата пресконференция?
Джордж забеляза как вратът на Мартин се изчерви, досущ като на пуяк. Но колкото и да бе странно, червенината не плъзна по лицето му.
— Когато открием момичето, ще ви уведомим.
— А ако не я намерите?
— Аз ще бъда тук утре сутринта по същото време — намеси се Джордж. — И всяка следваща сутрин, докато намерим Алисън.
Дон Смарт повдигна вежди.
— Ще очаквам срещите ни с нетърпение — каза той, прибра диплите на широкото палто около слабоватото си тяло, и се изправи в целия си, доста нисък ръст. Останалите журналисти вече се бяха отправили към вратата, сравняваха бележките си и обмисляха с какви заглавия да въведат статиите си.
— Нахалник — обяви Мартин веднага, след като вратата се затвори зад тях.
— Вероятно просто си върши работата — въздъхна Джордж. Щеше да е по-добре, ако му беше спестено присъствието на досадник като Дон Смарт, но нямаше какво да се прави. Можеше само да се опита да не се поддава на предизвикателствата на журналиста.
Мартин изсумтя.
— Подстрекател. Останалите също си вършеха работата, без да намекват, че ние не вършим нашата. Внимавайте с този човек, Бенет.
Джордж кимна.
— Имам още един въпрос, сър. Възнамерявате ли да ме натоварите официално с ръководенето на операцията по случая?
Мартин се намръщи.
— Инспектор Томас отговаря за униформените полицаи, но мисля, че вие ще ръководите цялата операция. Старши инспектор Карвър не може да поеме случай, докато кракът му е още в гипс. Той предложи да поеме ръководството от управлението в Бъкстън, но на мен ми е необходим човек тук, на местопроизшествието. Мога ли да разчитам на вас, инспекторе?
— Ще направя всичко по силите си, сър — отговори Джордж. — Твърдо съм решен да открия момичето.
„Манчестър Ийвнинг Кроникъл“, четвъртък, 12 декември 1963 г., стр.1
Редакционен репортаж
„Полицейски кучета следотърсачи се включиха днес в издирването на тринадесетгодишно момиче, изчезнало вчера следобед от дома си в усамотеното дербишърско селце Скардейл. Момичето, Алисън Картър, изчезнало, след като излязло от имението Скардейл, където живее с майка си и втория си баща. Преди да излезе, казала, че отива да разходи кучето си. Алисън тръгнала през полето към близката гора, в долината, оградена от високи варовикови скали. Оттогава насам никой не я е виждал. След като майка й се обадила в полицията, започва издирването. Кучето било открито невредимо, но нямало и следа от Алисън.
От разговорите със съседи и нейни приятели от училището «Хай Пийк» се разбира, че няма причина красивата тринадесетгодишна ученичка да иска да избяга от дома. Днес майка й, тридесет и четиригодишната Рут Хокин, продължи да очаква тревожно резултатите от претърсването на долината. Съпругът й, Филип Хокин, тридесет и седемгодишен, се присъедини към групата съседи и местни фермери, които помагат на полицията при търсенето. Висш полицейски служител каза: «Не можем да открием какво би накарало Алисън да избяга от дома. Не е имала проблеми нито у дома, нито в училище. Но не сме открили нищо, което да навежда на мисълта за престъпление».
Ако до свечеряване Алисън не бъде открита, търсенето ще продължи утре.“
Дон Смарт хвърли встрани ранното вечерно издание на „Кроникъл“. Поне не му бяха откраднали въпросите. Този риск винаги съществуваше, ако решиш да зададеш някакъв по-особен въпроса на пресконференция. Отсега нататък той имаше намерение да се отцепи от групата и да рови сам за материалите си. Имаше чувството, че този Джордж Бенет ще му даде много материал за писане, и беше решен тъкмо той да бъде този, който ще изстиска най-доброто от привлекателния млад детектив.
Имаше съмнение, че Бенет е като булдог. Изключено беше той да се откаже от издирването на Алисън Картър. Дон Смарт знаеше, че за повечето полицаи изчезването на Алисън Картър е просто един от много подобни случаи. Разбира се, те съчувстваха на семейството. Сигурно сред тях имаше много бащи, които бяха прегърнали здраво дъщерите си, когато се бяха прибрали у дома и щяха да правят така след всяка нощ, прекарана в безплодно търсене.
Но той долавяше у Джордж нещо по-различно. За този човек изчезналото момиче беше мисия. Дори всички останали да се окажеха от търсенето, Джордж щеше да продължи да я издирва също тъй неотклонно, както ако търсеше собствената си дъщеря. Смарт беше наясно, че за него мисълта за провал беше недопустима.