Внезапно вратата се отвори с трясък. Червендалест мъж, навлякъл кожено яке над няколко ката ризи и пуловери, нахлу във фургона, задъхан и потен.
— Вие ли сте Томас? — обърна се той към Джордж.
— Аз съм Томас, момчето ми. — Томас се изправи на крака и от скута му се изсипа цяла лавина трохи. — Какво става? Да не са открил момичето?
Мъжът поклати глава, опрял ръце на коленете си, докато се опитваше да си поеме дъх и произнесе с усилие:
— В горичката под хълма Шийлд. Като че ли е имало борба. Изпочупени клони. — Той се изправи. — Пратиха ме да ви отведа там.
Джордж заряза чая и кифличката и излезе с новодошлия, последван от Томас. Представи се и попита:
— Вие от Скардейл ли сте?
— Да, аз съм Рей Картър. Чичо съм на Алисън.
„И баща на Джанет“, припомни си Джордж.
— На какво разстояние се намира тази горичка от мястото, където открихме кучето? — попита той, насилвайки се да върви в крак с фермера. Човекът вървеше доста по-бързо, отколкото можеше да се предположи при набитата му фигура.
— Около четвърт миля, ако се мине напряко.
— Доста се забавихме, докато открием нещо — каза меко Джордж.
— Мястото не се вижда от пътеката, затова първия път, когато са минавали през горичката, са го пропуснали — каза Картър. — Освен това трудно биха се сетили за него. — Той спря за миг и се обърна сочейки към имението Скардейл. — Вижте, ето го имението. — После се обърна още веднъж. — Ето го полето, през което се минали към гората, в която откриха кучето, и към Скарластън. — Мъжът пак се завъртя. — Ето го пътят, който води вън от долината. А това — завърши той, сочейки дърветата, скупчени някъде между имението и гората, в която бяха открили Шеп — е мястото накъдето сме се запътили. Това е път, който не води за никъде — добави Картър ядно, като обхвана с жест високите варовикови скали и мрачното сиво небе.
Джордж се намръщи. Човекът беше прав. Ако Алисън е била в тази горичка, когато са я хванали, защо кучето бе завързано в голямата гора, поне на четвърт миля разстояние? Ако пък са я хванали в просеката на голямата гора, и там тя не се е съпротивлявала, а се е боричкала по-късно, опитвайки се да се изтръгне от ръцете на престъпника, какво са търсели изобщо в задънения край на долината? Още една непоследователност, която Джордж прибави наум към досегашните, докато вървеше след Рей Картър към тесния залесен пояс.
Горичката беше смесена — от ясен, явор, бук и бряст. Дърветата бяха засаждани много по-скоро от онези в гората, където бяха вчера, бяха по-млади, с по-тесни дънери. Като че ли бяха садени прекалено близо едно до друго и клоните им образуваха гъсто преплетен параван, през който не можеше да се види почти нищо. Храсталаците под тях бяха също прекалено гъсти, за да можеш да си проправиш лесно път през тях.
— Насам — каза Картър и посегна към един почти невидим отвор сред кафеникавата папрат и червено зеленикавите листа на къпините. Веднага щом навлязоха в гората, следобедната светлина изчезна почти напълно. Джордж имаше чувството, че сякаш внезапно ослепял и му стана ясно как търсачите първоначално не са открили нищо. Досега не бе схванал напълно колко непроходим е лесът на места и колко лесно можеше да не бъде забелязано нещо дори да е нещо голямо, като например, пази боже, труп. Когато очите му привикнаха към полумрака, той започна да вижда по-добре храсталаците под дърветата. Пътеката беше хлъзгава от изпочупени паднали листа.
— От месеци разправям на нашия земевладелец, че тази горичка трябва да се разреди — изръмжа Картър, докато разбутваше клоните на ниските бъзови храсти, които ги пляскаха като камшици по листата. — На това място може да изчезне половината ловна дружинка на Хай Пийк и никой няма да разбере.
Съвсем внезапно налетяха на останалите от спасителната група. Двама полицаи и някакво момче стояха близо един до друг на един завой на пътечката. Момчето надали имаше повече от осемнадесет години. Беше облечено като Картър с кожено яке и панталони от рипсено кадифе.
— Така — каза Джордж, — а сега кой ще покаже на господин Томас и на мен какво сте намерили?