— Алисън е дъщеря ви, така ли? — сега Суиндълс говореше подчертано спокойно, опитвайки се да вдъхне увереност на жената.
— Тя излезе с кучето, веднага щом се върна от училище. И оттогава не се е прибирала — гласът на жената зазвуча по-високо, в него се промъкна нотка на истерия.
Суиндълс хвърли автоматично поглед към часовника. Осем часа без седем минути. Жената имаше основание да се безпокои. Момичето беше излязло преди цели четири часа, а по това време на годината това наистина бе повод за тревога.
— Може ли е да й е хрумнало да отиде на гости на приятели, без да ви предупреди? — попита той, съзнавайки, че жената сигурно е проверила тази възможност, преди да се обади в полицията.
— Обиколих всички къщи в селото. Няма я. Казвам ви, нещо се е случило с моята Алисън. — Жената явно щеше да рухне всеки момент, говореше задавено и изхлипваше между отделните думи. На фона като че ли се чуваше някакъв по-плътен глас.
Беше споменала село.
— Откъде се обаждате, госпожо? — попита полицаят.
Дочу се приглушен разговор, после от другата страна се разнесе ясен мъжки глас с подчертан южняшки акцент. Говореше като човек, свикнал да му се подчиняват.
— На телефона е Филип Хокин. Обаждаме се от имението в Скардейл.
— Разбирам, сър — отвърна предпазливо Суиндълс. Наистина, получените сведения не променяха нищо, но полицаят застана нащрек. Скардейл не беше точно в неговата сфера на действие по много причини. Селото беше съвсем различен свят в сравнение с оживения пазарен център, където работеше и живееше Суиндълс. За Скардейл се говореше, че жителите му налагат собствените си закони. Самият факт, че някой от Скардейл търсеше помощта на полицията, говореше, че се е случило нещо наистина необичайно.
Събеседникът му заговори по-приглушено, създавайки впечатлението, че иска да поговори с полицая по мъжки.
— Трябва да извините съпругата ми. Жените винаги са толкова емоционални, нали? Вижте, господин полицай, убеден съм, че Алисън не е пострадала, но жена ми настоя да се обадим. Сигурно ще се появи всеки момент, а аз наистина не бих искал да ви губя времето.
— Ще ми трябват само някои подробности, сър — каза спокойно Суиндълс и придърпа бележника към себе си.
Криминален инспектор Джордж Бенет трябваше отдавна да си е у дома. Беше почти осем вечерта, отдавна бе минал часът, до който се предполагаше, че старшите офицери остават по бюрата си. Но право той трябваше отдавна да е вечерял и да се изляга в креслото си, протегнал дългите си крака към горящия огън, докато по телевизията тече поредният епизод от „Коронейшън Стрийт“1. После, докато Ан раздигаше чиниите и миеше, той обикновено отскачаше до „Херцогът на Йорк“ или „Гербът на пекаря“, за да побъбри с познати на по една бира. Инспекторът знаеше, че няма по-добър начин да опознаеш едно място от разговорите, които се водят в кръчмите. А това му беше необходимо — повече, отколкото на колегите, защото беше нов тук, беше пристигнал преди по-малко от шест месеца. Знаеше, че местните не му доверяват голяма част от текущите клюки, но постепенно те щяха да започнат да го приемат като част от мебелировката, да прощават и забравят прегрешението му, че неговият баща и дядо са си пили бирата в друг край на графството.
Той погледна часовника си. Щеше да има късмет, ако успее да стигне до кръчмата, преди да затворят. Не че се притесняваше особено. Джордж Бенет не беше по пиенето. Ако не беше желанието му да долови пулса на града, надали би влязъл в кръчма и веднъж на две седмици. С много по-голямо удоволствие би завел Ан на танци в „Павилиън Гардънс“, където редовно свиреше по някой от новите състави, или на кино в „Опера Хаус“. Би предпочел дори да си остане у дома. Бяха женени едва от три месеца и Джордж все още не можеше да повярва, че Ан е приела да прекара остатъка от живота си с него. За него това беше чудо, което му даваше сили в най-тежките моменти в службата. Досега истински неприятна бе по-скоро скуката, отколкото естеството на разкриваните престъпления. Но събитията от предстоящите седем месеца щяха да подложат чудото на значително по-сериозно изпитание.
Тъкмо тази вечер мисълта за Ан, която плетеше пред телевизора и го чакаше да се прибере, го изкушаваше много повече от всякакви кръчми. Джордж откъсна лист от тефтера си, пъхна го между документите пред себе си, за да отбележи докъде ги е прочел, решително затвори папката и я пъхна в чекмеджето на бюрото си. Загаси цигарата си, изтърси съдържанието на пепелника в кошчето за боклук, както винаги, преди да нахлузи шлифера си. С известно притеснение нахлупи меката шапка с широка периферия. Шапката го караше да се чувства малко неудобно, но Ан много го харесваше с нея и твърдеше, че така прилича на Джеймс Стюарт2. Самият той не забелязваше нищо подобно. Това, че имаше дълго лице и мека руса коса, не го превръщаше задължително във филмова звезда. Той навлече шлифера, отбелязвайки, че с новата подплата, която Ан го накара да си купи, той вече не му е широк. Дори малко опъваше на широките му рамене на играч на крикет. Но подплатата беше съвсем на място, за да го предпази от хапещия вятър, който като че ли постоянно брулеше улиците на Бъкстън.
2
Джеймс Стюарт (1908–1997) — известен американски филмов артист, носител на „Оскар“ за ролята си във филма „Филаделфийска история“. Най-популярният филм с негово участие е „Животът е прекрасен“ на режисьора Франк Капра — Бел.прев.