Това беше дребно несъответствие, но и единственото, което той можа да открие. Пъхна изписаните листове от тетрадка в друго пликче. Нямаше основание да ги счита за доказателствен материал, но не можеше да пропусне и най-малката следа в случай като този. Никога не би си простил, ако някоя пренебрегната от него подробност се окажеше от ключово значение. Това не само би навредило на кариерата му — имаше нещо по-важно. Такава небрежност би оставила убиеца на Алисън на свобода. Той спря като закован — ръката, протегната към дръжката на вратата, замръзна.
За първи път бе признал пред себе си, че според професионалната логика нямаше друг вариант. Той не търсеше вече Алисън Картър. Търсеше трупа й. И нейния убиец.
Четвъртък, 12 декември 1963 г., 18 часът и 23 минути
Джордж излезе от имението Скардейл и тръгна уморено пътеката към селото. Смяташе да провери в залата на методистите дали няма някакви новини, после да мине да остави образците в управлението в Бъкстън, и после да си отиде у дома, за да се накисне в топлата вана, да хапне домашно сготвена храна и да поспи няколко часа — по време на разследване като сегашното това минаваше за нормален начин на живот. Но първо искаше да поговори с Чарли Ломас.
Тъкмо бе стигнал до моравата в центъра на селото и пред него се изпречи някаква фигура, която излезе, куцукайки, от сенките. Стреснат, той спря и я зяпна. Не можеше да повярва на очите. Беше толкова уморен, че едва не се разсмя на глас, но успя да се овладее някак. Смътната фигура се избистри и превърна в нещо, пред което всеки художник би изпаднал във възторг. Прегърбена старица, която го наблюдаваше с присвити очи, се покриваше със съвършената представа за вещица — чак до гърбавия, клюнест нос и издадената брадичка, които едва не се докосваха. Брадичката вървеше в комплект с космата брадавица, на раменете си старицата беше наметнала черен шал. Явно тя бе жената от снимката, коя Джордж носеше в джоба си. Внезапната й поява му се стори толкова странно съвпадение, че той потупа джоба си, за да се увери, че снимката е още там.
— Ти ще си шефа, а? — заяви тя с писклив глас, скърцащ като градинска порта.
— Аз съм инспектор Бенет, ако това имате предвид, госпожо — отвърна той.
Лицето й се сбръчка в израз на презрение.
— Не ме интересуват разни титли — каза тя. — Само си губиш времето в Скардейл, момче. Не само ти, всички си губите времето. Никой от вас няма и помен от въображение, за да може да схване какво става тук. Скардейл няма нищо общо с Бъкстън, да знаеш. Ако Алисън Картър не е там, където трябва да бъде, отговорът е в главата на някой от обитателите на Скардейл, а не чака в гората да го откриеш, като лисица в капан.
— Може би вие можете да ми помогнете да открия отговора, госпожо?…
— Че защо ми е да ти помагам, господинчо? Ние тук винаги сме се оправяли сами. Не мога да разбера какво я прихвана Рут — да вика чужденци в долината. — Тя понечи да мине покрай него, но Джордж й застана на пътя.
— Едно момиче е изчезнало — каза той меко. — Това не е нещо, с което жителите на Скардейл биха могли да се справят сами. Вие също сте част от този свят, независимо от това дали ви харесва или не. Но ние имаме нужда от вашата помощ, също както и вие се нуждаете от нашата.
Внезапно старицата се изхрачи и плю на земята в краката му.
— Докато не покажеш, че знаеш какво търсиш, това е всичката помощ, която ще получиш от мен, господинчо. — Тя го заобиколи и тръгна напряко през моравата. Вървеше учудващо бързо за жена, която според него, не би могла да бъде под осемдесет. Той стоя и я гледа, докато мъглата не я погълна отново. Чувстваше се като човек, който внезапно е преминал в друго столетие.
— Доколкото разбирам, си се запознал с мама Ломас? — отбеляза захилено сержант Клъф, изникнал неочаквано до него.
— Коя е мама Ломас? — попита Джордж, все още зашеметен.
— Както в случая със Силвия9, въпросът за мама Ломас не би трябвало да гласи „Коя е тя?“, а „Какво представлява тя?“ — започна тържествено Клъф. — Мама Ломас е матриархът на Скардейл. Тя е най-старата жителка на селото, последната от своето поколение. Мама Ломас твърди, че празнувала двадесет и първия си рожден ден през годината, когато Англия чествала диамантения юбилей на кралица Виктория10 — но не бих могъл да се закълна в това.
— Изглежда ми достатъчно стара, за да се окаже права.
— Така е. Но по дяволите, знаел ли е изобщо някой от Скардейл, че Виктория е на трона, да не говорим пък колко години се е задържала на него? А? — завърши с присмехулна усмивка Клъф.