Той огледа за последен път стаята, за да се убеди, че не е оставил нещо неприбрано, за да се рови из него чистачката, и затвори вратата след себе си. Един бърз поглед го убеди, че в голямата зала на криминалния отдел няма никой, затова се обърна и си позволи една кратка суетна наслада. Огледа малката черна табела на вратата, на която пишеше с бели букви „Криминален инспектор Джордж Д. Бенет“. Каза си, че има защо да се гордее. Още нямаше тридесет години, а вече беше инспектор. Всяка досадна минута от тригодишното зубрене за получаване на научна степен по право си струваше труда, защото в резултат се озова на скоростната лента в кариерата. Беше един от първите висшисти, повишен по новата програма за стимулиране на научната подготовка на полицията в Дербишър. Сега, седем години след полагане на полицейската клетва, той беше най-младият цивилен криминален инспектор в полицейската история на графството.
Джордж си позволи да слезе тичешком по стълбите, защото нямаше кой да забележи това неподходящо за чина му поведение. Беше се затичал така, че нахлу с все сили в помещението на униформените полицаи. Трима души се обърнаха рязко, когато влезе. За момент Джордж не можа да съобрази защо в отдела е толкова тихо. После се сети, че всички са отишли на службата в памет на убития наскоро президент Кенеди — щеше да се отслужи специална литургия, открита за всички вероизповедания. Местните хора приемаха Кенеди едва ли не като осиновен син. Месеци преди убийството той бе посетил гроба на сестра си в Чатсуърт Хаус, само на няколко мили от Бъкстън. Фактът, че една от медицинските сестри, помагала на напразните усилия на лекарите в Далас да спасят живота на президента, бе също от Бъкстън, усилваше в очите на хората връзката им с убития президент.
— Всичко спокойно ли е, сержант? — попита Джордж.
Дежурният полицай Боб Лукас се смръщи и сви колебливо рамене. После хвърли поглед на листа хартия, който държеше в ръцете си.
— Беше спокойно допреди пет минути, сър. — Той се поизправи и добави: — Сигурно е много шум за нищо. Басирам се, че момичето ще се е прибрало, преди да стигна дотам.
— Нещо интересно? — Джордж се стараеше да говори небрежно и ненатрапчиво. Последното нещо, което би искал, бе униформените да решат, че ги командари.
— Изчезнало момиче. — Лукас протегна към него листа с данните. — Полицай Суиндълс прие обаждането. Обадиха се на прекия телефон, не през номера на полицията.
Джордж се опита да си представи на ум къде точно е Скардейл.
— Имаме ли човек там, сержант?
— Няма нужда. Скардейл не е и село, по-скоро махала. Влиза в района на Питър Грънди от Лонгнор. Лонгнор е само на две мили от Скардейл. Но майката явно е решила, че случаят е прекалено важен, за да го повери на Питър.
— А какво мислиш ти? — се осведоми предпазливо Джордж.
— Мисля да взема служебната кола и да отида до Скардейл, за да поговоря с госпожа Хокин, сър. По пътя ще спра да взема и Питър.
Докато говореше, Лукас посегна за фуражката си и я нагласи върху косата си — черна и лъскава като униформените му ботуши. Румените му бузи създаваха впечатлението, че е лапнал две топки за пинг-понг. Лъскавите черни очи и правите вежди допълваха общото впечатление — Лукас приличаше на нарисувана парцалена кукла. Но Джордж вече бе успял да разбере, че Лукас не играе по ничия свирка. Знаеше също, че ако попита Лукас за нещо направо, ще получи и прям отговор.
— Имаш ли нещо против да дойда и аз? — попита Джордж.
Питър Грънди постави внимателно телефонната слушалка на мястото й. После потри с пръсти бузата си, груба като гласпапир от наболата през деня брада. През този декември на 1963 той беше на тридесет и две години. На снимките се вижда свежото лице на млад мъж с тясна брадичка и къс, остър нос, подстриган късо, почти по войнишки. Дори когато се усмихва, на снимките от лятната почивка с децата си, погледът му е бдителен.