Корт кимна бавно.
— Усещам, че ми се гади.
Изведнъж той сложи предупредително ръка върху лакътя на Хартман. Към тях крачеше полицай с извадена палка.
— Добър ден, господа. Фюрерът е на балкона.
Той посочи с палката си към отсрещната страна на улицата. Държеше се почтително и в същото време окуражаващо. Не им казваше какво да правят, просто ги подсещаше, че имат тази историческа възможност.
— Благодаря, господин полицай — каза Корт.
Двамата дипломати излязоха обратно на улицата.
Райхсканцеларията се намираше непосредствено до Външното министерство. Отсреща, на Вилхелмплац, се бе събрала малка тълпа. Без съмнение това беше партийна агитка; някои от участниците дори носеха ленти със свастика на ръкавите си. От време на време се чуваше команда с продран глас: „Хайл!“, и няколко десетки ръце се вдигаха за поздрав. Мъжете от бронираната колона отвръщаха на поздрава. Повечето бяха млади, във всеки случай, по-млади от Хартман. Той беше достатъчно близо, за да види лицата им — изразяваха объркване, учудване, гордост. Зад високата метална ограда на Райхсканцеларията имаше двор; над главния вход на сградата — балкон; на балкона се виждаше безпогрешно различима самотна фигура — кафява куртка, кафява фуражка, лявата ръка стиснала токата на черния колан, дясната периодично се стрелваше напред и нагоре, после заставаше неподвижно, с дланта надолу и с изпънати пръсти. До там едва ли имаше повече от петдесетина метра.
Корт вдигна ръка за поздрав и промърмори: „Хайл Хитлер!“. Хартман повтори жеста.
След като подминеха Райхсканцеларията, машините от колоната ускоряваха ход към Блюхерплац.
— Според теб колко души са излезли да гледат? — попита Хартман.
Корт огледа групичките зяпачи.
— Бих казал, не повече от двеста.
— Това няма да му хареса.
— Със сигурност. Този път наистина мисля, че режимът направи грешка. Фюрерът беше толкова поласкан от визитите на Чембърлейн, че остави Гьобелс да каже на медиите да се развихрят. Германците си помислиха, че ще получат мир. А сега им се казва, че все пак ще има война, и това не им харесва.
— И така, кога ще действаме? Моментът определено е подходящ.
— Остер иска да се съберем довечера. На ново място: Гьотещрасе девет, в Лихтерфелде.
— Гьотещрасе? Но защо иска да се събираме чак там?
— Кой знае? Бъди там преди десет часа. Ще бъде напрегната вечер.
Корт го стисна за рамото, после се обърна и се отдалечи. Хартман остана още няколко минути отвън, приковал поглед във фигурата на балкона. Охраната беше изумително малко — двама полицаи до портала към двора, двама с униформи на СС до входа на сградата. Вътре със сигурност имаше още, но все пак… Разбира се, след обявяването на войната всичко щеше да се промени. Тогава изобщо нямаше да могат да го доближат.
След още минута — две фигурата на балкона като че ли реши, че това е достатъчно. Хитлер свали ръка надолу, хвърли по един последен поглед в двете посоки по Вилхелмщрасе като театрален директор, който оглежда полупразната зала, след което обърна гръб и влезе през завесите в кабинета си. Вратата се затвори след него.
Хартман свали шапка и приглади оредялата си коса, след това я нахлупи още веднъж над веждите и тръгна замислен към кабинета си.
3
Точно в 6 вечерта звънът на Биг Бен се разнесе през отворените прозорци на Номер 10.
Сякаш по даден знак госпожица Уотсън стана от стола си, взе си шапката и мантото, пожела със звънък глас „хубава вечер“ на Легат и си тръгна, понесла под мишница една от червените кутии за документи от кабинета на министър-председателя, пълна догоре с грижливо надписани папки. Извънредното свикване на парламента за спешен дебат по чешката криза бе сложило край на безгрижното ѝ лято. Легат знаеше, че както всяка вечер тя ще измине с велосипеда си разстоянието по „Уайтхол“ до Парламента, ще остави древното колело до входа откъм Ню Плейс Ярд и ще се изкачи по затвореното за простосмъртни стълбище до кабинета на министър-председателя, който се намираше от другата страна на коридора срещу стола на председателя на парламента. Там щеше да се срещне с парламентарния секретар на господин Чембърлейн, лорд Дънглас[1], в когото беше видимо и несподелено влюбена, за да обсъдят отговори на писмено зададените въпроси.
Това беше шансът на Легат. Той затвори вратата, седна на бюрото, вдигна телефона и се свърза с централата, като се опитваше да си придава небрежен тон.
— Добър вечер, Легат е. Бихте ли ме свързали, ако обичате, с този номер: Виктория - седем- четири-седем-две?