От момента, в който бе приключила срещата с началник — щабовете, Легат не бе имал нито миг свободен. Сега той най-после остави бележките на бюрото си. Обучен от ранно детство в гладиаторските битки на изпитната зала — училище, стипендия, изпитите в Оксфорд, конкурсът за Външното министерство, — той бе писал само от едната страна, за да не попива мастилото през хартията. МП изрази загриженост за противовъздушната ни отбрана… Той бързо обърна листата с празната страна отгоре. Както му бе наредено, щеше да ги унищожи. Но не още. Нещо го спираше. Не можеше да каже точно какво — някакво странно чувство за приличие може би. Цял следобед, докато бе придружавал едни след други групи посетители до кабинета на министър-председателя и бе съставял документите, които щяха да трябват на премиера за речта пред парламента, той се бе почувствал посветен в чистата, неподправена истина. Това беше информация, по която се формираше политиката на правителството; можеше да се каже, че нищо друго няма значение. Дипломация, морал, законност, дълг — каква тежест имаха тези неща, поставени на везните срещу военна сила? Една ескадрила на Кралските ВВС, ако си спомняше правилно, наброяваше двайсет самолета. Значи на голяма височина оставаха само двайсет модерни изтребителя, които да защитават страната.
— Свързвам ви, сър.
Чу се щракване и в слушалката се чу протяжното двойно мъркане на звънящия отсреща телефон. Тя отговори много по-бързо, отколкото бе очаквал, и каза с ведър глас:
— Виктория — седем — четири — седем — две.
— Памела, аз съм.
— О, здравей, Хю.
Гласът ѝ прозвуча изненадано, може би и леко разочаровано. Той каза:
— Виж, не мога да говоря дълго, затова слушай внимателно. Искам да опаковаш дрехи за една седмица и да помолиш от гаража да ви откарат, теб и децата, при родителите ти. Веднага.
— Но сега е шест!
— Още е отворено.
— Защо трябва да тръгнем толкова бързо? Какво се е случило?
— Нищо. Поне засега. Просто искам да съм сигурен, че си на безопасно място.
— Звучиш ми като изпаднал в паника. Мразя хора, които изпадат в паника.
Той стисна с ръка слушалката.
— Боя се, че скоро и други ще изпаднат в паника, скъпа. — Той погледна към вратата; някой минаваше покрай кабинета му и сякаш се спря. Легат понижи глас и продължи забързано: — по-късно тази вечер излизането от Лондон може да е много трудно. Трябва да тръгнете сега, докато пътищата са още чисти. — Тя понечи да възрази. — Не спори с мен, Памела. Защо поне веднъж не изпълниш нещо, което те моля?
Тя помълча няколко мига, после попита:
— А ти?
— Аз трябва да бъда тук през нощта. Ще се опитам да ти се обадя по-късно. Сега трябва да затварям. Нали ще направиш, каквото те моля? Обещай ми!
— Е, добре, щом настояваш. — Някъде около нея се чуваше едно от децата. Тя им подвикна да мълчат: — Тихо, разговарям с баща ви! — После се обърна към него. — Да ти донеса ли чанта с дрехи?
— Не, не се притеснявай. По-късно ще се опитам да изляза от тук. Ти се постарай да се измъкнете от Лондон.
— Обичам те. Нали знаеш?
— Знам.
Тя зачака. Легат съзнаваше, че трябва да ѝ каже нещо в отговор, но не можеше да намери верните думи. Чу се изтракване на слушалка върху вилката; тя затвори и в ухото му остана да се чува свободният сигнал.
Някой почука на вратата.
— Момент!
Той прегъна на две бележките си от срещата с началник — щабовете, после още веднъж на две и ги пъхна във вътрешния джоб на сакото си. Отвън в коридора беше Рен, куриерът. Легат се запита дали не го бе подслушвал. Но мъжът каза само:
— Хората от Би Би Си са тук.
За пръв път от началото на кризата на Даунинг Стрийт се беше събрала голяма тълпа. Хората се бяха скупчили търпеливо на отсрещната страна на улицата срещу Номер 10 зад групичката фотографи. Най-вероятно вниманието им бе привлякъл големият тъмнозелен автомобил с логото на Би Би Си и надпис ВЪНШНО ИЗЛЪЧВАНЕ със златни букви от двете страни. Беше паркиран леко вляво от входа. Двама техници развиваха кабели от задните врати, прекарваха ги през тротоара и ги подаваха на някого през прозорците на сградата.
Легат беше застанал на прага с младия тон техник, който се казваше Ууд.
— Съжалявам, но се боя, че това просто няма как да стане.
— Защо?
Под кафявия си костюм от кадифе Ууд носеше пуловер.
— Защото министър-председателят има срещи в Заседателната зала до седем и трийсет.
— Не може ли да направи срещите някъде другаде?