— Не говорете глупости.
— В такъв случай не може ли да направим излъчването от друго помещение?
— Не, той държи да се обърне към британския народ от сърцето на изпълнителната власт, а това е Заседателната зала на правителството.
— Вижте сега. Предаваме на живо в осем, а вече минава шест. Ами ако техниката откаже, защото не сме я изпробвали надлежно?
— Ще разполагате поне с половин час, а ако успея да ви издействам още време, ще го…
Той се спря насред думата. Зад рамото на Ууд бе видял как един черен остин 10 завива от „Уайтхол“ по Даунинг Стрийт. Шофьорът беше светнал фаровете във вечерния полумрак и се движеше бавно, за да не блъсне някого от зяпачите, които се бяха пръснали по уличното платно. Операторите разпознаха пътника в колата преди Легат.
Ярката светлина на прожекторите им за миг го заслепи. Той вдигна ръка, за да закрие очите си. Промърмори „Извинете ме“ на Ууд и на свой ред слезе от тротоара на платното. Когато колата спря, той отвори задната врата.
Прегърбен на задната седалка, сър Хорас Уилсън стискаше чадър между краката си; в скута му имаше чанта с документи. Усмихна се леко на Легат и слезе от колата. На стъпалото пред Номер 10 се обърна за миг; лицето му изразяваше печал и нерешителност. Проблеснаха светкавици на фотоапарати. Той влезе вътре като някакво нощно животинче, алергично към светлината, без да изчака спътника си, който още слизаше от колата. Мъжът пристъпи към Легат с протегната ръка и каза:
— Полковник Мейсън — Макфарлън. Военен аташе в Берлин.
Полицаят отдаде чест.
Когато влязоха във фоайето, Уилсън вече сваляше палтото и шапката си. Специалният съветник на министър-председателя беше слаб, почти мършав мъж, с дълъг нос и увиснали уши. Легат го знаеше като безупречно учтив, понякога дори лукаво чаровен — един от онези иначе резервирани по-старши колеги, за които имаше неприятното усещане, че в даден момент могат да изберат точно него за слушател на тайни, каквито би предпочел да не чуе. В Министерството на труда си бе изградил репутация на човек, който успешно се справяше с профсъюзните ръководства. Самата мисъл, че току-що бе връчил ултиматум на Адолф Хитлер, беше абсурдна. Но министър-председателят го смяташе за незаменим. Той постави внимателно чадъра си на Стойката и се обърна към Легат.
— Къде е премиерът?
— В личния си кабинет, сър Хорас. Работи по радио обръщението за тази вечер. Всички останали са в Заседателната зала.
Уилсън тръгна с уверена стъпка към вътрешността на сградата, като направи знак на Мейсън — Макфарлън да го последва.
— Искам да докладвате на премиера колкото се може по-скоро — каза той, после добави през рамо, обръщайки се към Легат: — Ще бъдете ли така любезен да съобщите на премиера, че съм се върнал?
Уилсън решително бутна двойната врата на Заседателната зала и влезе. Легат зърна за миг черните костюми и златните лампази на събралите се, напрегнатите им лица, облаците син тютюнев дим, висящи неподвижно в полумрака, след което вратата отново се затвори.
Той продължи по коридора, мина покрай кабинетите на Клевърли, Сайърс и своя собствен и стигна до главното стълбище. Заизкачва се покрай черно — белите гравюри и снимки на всички министър-председатели от Уолпол насам. Когато стигна до горната площадка, къщата около него се преобрази от джентълменски клуб в имение някъде в провинцията, озовало се по чудо насред Централен Лондон, с кожените си канапета, маслените картини по стените и високите прозорци от епохата на крал Джордж. Гледката на празните, притихнали салони за приеми беше потискаща. Той почука леко на вратата на личния кабинет на министър-председателя. Познат глас каза:
— Влезте.
Стаята беше просторна и добре осветена. Министър-председателят седеше с гръб към прозореца, приведен над бюрото, и пишеше с дясната ръка, докато с лявата държеше запалена пура. На малка полица пред него бяха наредени моливи, перодръжки и мастилници, а встрани от тях — лула и буркан с тютюн; освен тези няколко предмета на голямото бюро имаше само пепелник и кожена подложка за писане. Легат никога не го бе виждал по-самотен.
— Сър Хорас Уилсън се върна, господин министър-председател. Чака ви долу.
Както обикновено, Чембърлейн не вдигна глава.
— Благодаря. Бихте ли изчакали за момент?
Той смукна от пурата си и продължи да пише. Кълба дим се носеха около посивялата му глава. Легат прекрачи прага и влезе в стаята. За четири месеца нито веднъж не бе успял да проведе истински разговор с министър-председателя. На няколко пъти документи, които му бе представял за сведение, се бяха връщали при него на другата сутрин с думи на благодарност, изписани с червено мастило в полетата — Първокласен анализ. Ясен замисъл и добър изказ, благодаря, Н. Ч., — и тези пестеливи учителски похвали бяха стоплили душата му повече от всякакво фамилиарничене. Но до момента Чембърлейн никога не се бе обръщал към него по име, дори фамилно, както правеше със Сайърс, а още по-малко на собствено — привилегия, запазена само за Клевърли.