Минутите минаваха. Легат извади незабелязано часовника си и го погледна. Най-после премиерът приключи с писането. Постави перодръжката на полицата, закрепи пурата си на ръба на пепелника и събра листата хартия пред себе си. Изравни ръбовете и му ги подаде.
— Ще бъдете ли така любезен да ги дадете на машинописките?
— Разбира се.
Легат пристъпи към бюрото и ги пое; бяха около дузина.
— Вие сте оксфордски възпитаник, предполагам.
— Да, господин министър-председател.
— Имате талант за писане, забелязал съм. Бихте ли прочели това? Ако сметнете, че някои пасажи трябва да бъдат подсилени, чувствайте се свободен да ги коригирате. Мозъкът ми е претоварен с други неща и се боя, че текстът… не се лее.
Премиерът се отблъсна с длани от бюрото, взе пурата и се изправи. От внезапното движение сякаш му се зави свят. Той се подпря с ръка, за да запази равновесие, после се обърна и тръгна към вратата.
На стълбищната площадка го очакваше госпожа Чембърлейн. Имаше вид, сякаш вече се бе облякла за вечеря. Беше с десетина години по-млада от министър-председателя; мила, закръглена, с едър бюст, тя напомняше на Легат за тъща му — типично ирландско момиче от село, на младини минавало за красавица. Легат остана назад. Тя каза тихо нещо на съпруга си и, за негово изумление, министър-председателят я хвана за миг за ръката и я целуна по устните.
— Не мога да се спирам сега, Ани. Ще говорим по-късно.
Когато я подминаваше, на Легат му се стори, че е плакала.
Докато следваше Чембърлейн надолу по стълбите, той забеляза тесните му приведени рамене, сребристата коса, леко завита след подстригването отзад на тила, и учудващо силната му длан, която едва докосваше парапета, стискайки здраво полуизпушената пура между показалеца и средния пръст. Беше викторианска личност. Портретът му на стълбището трябваше да е някъде по средата, а не най-горе. Когато стигнаха до коридора, водещ към официалния му кабинет, министър-председателят каза:
— Моля ви, върнете речта възможно най-бързо.
Той мина покрай кабинета на Легат, като опипваше джобовете на сакото си, докато намери кибрит. Спря се пред Заседателната зала, запали отново угасналата си пура, отвори вратата и се скри вътре.
Легат седеше зад бюрото си. Почеркът на министър-председателя беше неочаквано изряден, дори театрален. Издаваше една по-емоционална личност, скрита в черупката от благоприличие. Що се отнася до речта, тя определено не му хареса. В нея имаше твърде много първо лице единствено число: Аз летях надлъж и шир из Европа… Аз направих всичко, което бе по силите на един човек… Аз няма да се откажа от надеждата си за мирно решение. Аз съм човек на мира до дъното на душата си… В показната си скромност, помисли си Легат, Чембърлейн беше същият егоцентрик като Хитлер; винаги смесваше националните интереси със себе си.
Той направи малки промени, коригира някои граматични грешки, добави от себе си един ред, обявяващ мобилизацията на военноморския флот, която министър-председателят явно бе забравил да спомене, и занесе текста.
Долу, в Залата с градината, атмосферата на къщата отново се промени. Тук приличаше по-скоро на каютите за екипажа на луксозен презокеански кораб. Маслените картини, шкафовете с книги и спокойствието отстъпиха на ниски тавани, голи стени, застоял въздух, жега и неспирно тракане на повече от дузина пишещи машини, всяка отпечатваща по осемдесет думи в минута. Дори с отворени към градината врати помещението му действаше потискащо. Откакто беше започнала кризата, всеки ден на Даунинг Стрийт 10 се изсипваха хиляди писма на разтревожени граждани. Чували с неотваряна поща се трупаха в тесния коридор.
Наближаваше седем часът. Легат обясни на отговорника неотложността на мисията си и бе отведен до една млада жена, която седеше на крайното бюро в ъгъла.
— Джоун е най-бързата. Джоун, мила, остави всичко и набери на господин Легат радио обръщението на премиера.
Джоун натисна едно лостче и извади от машината наполовина готовия документ.
— В колко екземпляра?
Дикцията ѝ беше „градска“, звънка като кристал. Можеше да е приятелка на Памела.