Той се подпря с длани на ръба на бюрото ѝ.
— В три. Разбирате ли му почерка?
— Да. Но ще стане по-бързо, ако ми диктувате.
Тя постави листата хартия и индиго във валяка на машината и зачака.
— „Утре парламентът се свиква на заседание, където аз ще изложа изцяло събитията, довели до сегашната напрегната и критична ситуация…“
Той извади писалката си.
— Извинете, трябва да бъде „заседание, на което аз ще изложа…“. — Той си отбеляза поправката в оригинала и продължи: — „Колко ужасно, фантастично, невероятно е, че се налага тук да копаем траншеи и да мерим противогази заради един спор в далечна страна между хора, за които не знаем нищо…“
Той се намръщи. Тя спря да пише и го погледна. Изпод грима ѝ беше избила лека пот. Над горната ѝ устна се виждаше малка ивица влага, върху гърба на блузата ѝ имаше влажно петно. Той едва сега забеляза, че беше хубава.
— Нещо не е наред ли? — попита раздразнено тя.
— Тази фраза тук… Не съм сигурен, че е на място.
— Защо?
— Звучи някак… презрително.
— Но той е прав, нали? Повечето хора мислят като него. Какво общо имаме с това, че едни германци искат да се обединят с други германци? — Тя размърда нервно пръсти върху клавишите. — Хайде, господин Легат, не сте вие министър-председателят.
Той се засмя против волята си.
— Така е и слава богу! Е, добре, да караме нататък.
След петнайсетина минути машинописката бе готова. Извади последната страница от валяка, сглоби трите екземпляра и ги защипа с по един кламер. Той прегледа най-горния. Беше безупречен.
— Колко думи излезе, имате ли представа?
— Около хиляда.
— Значи ще му трябват около осем минути, за да го прочете. — Той се изправи. — Благодаря ви.
— За нищо.
Докато се отдалечаваше, тя подвикна:
— Ще слушам!
Когато той стигна до вратата, жената вече пишеше нещо друго.
Легат се изкачи бързо един етаж нагоре и тръгна по коридора покрай официалния кабинет. Когато наближи Заседателната зала, отнякъде се появи Клевърли. Сигурно го бе дебнал.
— Какво стана със записките ти от срещата на премиера с началник — щабовете?
Легат усети как се изчервява.
— Премиерът реши, че не е нужно срещата да се протоколира.
— А какво носиш тогава?
— Речта му за радио обръщението довечера. Помоли ме да му я занеса колкото се може по-скоро.
— Е, добре — каза Клевърли и протегна ръка. — Аз ще му я занеса. — Легат с неохота му подаде листата. — А ти защо не отидеш да нагледаш онези от Би Би Си?
Клевърли влезе в Заседателната зала. Вратата се затвори и Легат остана отвън, вперил поглед в боядисаните ѝ с бяла боя крила. Властта се свеждаше до възможността да присъстваш при вземането на важните решения. Малцина разбираха това правило по-добре от главния личен секретар. Легат се почувства дискретно унизен.
Внезапно вратата се отвори. В рамката се появи Клевърли; долната половина на лицето му беше разтегната във фалшива усмивка.
— Явно иска теб.
Дузина мъже, сред които министър-председателят, бяха насядали около масата. Легат ги обгърна с поглед: началник — щабовете на видовете войски, тримата големи, министърът на Задморските територии, министърът по отбранителната координация, плюс Хорас Уилсън и постоянния заместник-министър на външните работи сър Александър Кадоган. Всички слушаха военния аташе полковник Мейсън — Макфарлън.
— И така, при вчерашната ми визита в Прага най-силно впечатление ми направи ниският дух на чешките военни…
Мейсън — Макфарлън говореше насечено, но отчетливо. Явно му доставяше удоволствие да е център на вниманието.
Министър-председателят забеляза Легат, застанал на вратата, и му направи знак да се приближи и да седне до него — на мястото, обикновено запазено за секретаря на Министерския съвет. Той вече преглеждаше речта си, като си сочеше с молива и тук — там подчертаваше по някоя дума. Имаше вид, сякаш слуша с половин ухо доклада на полковника.
— До миналата година чешкият генерален щаб планираше да противостои на германската атака в две направления: от север през Силезия и от запад през Бавария. Но присъединяването на Австрия към Райха удължи границата с Германия откъм юг с над триста километра, което заплашва способността им за отбрана. Чехите може и да се бият, а словаците? Освен това отбраната на Прага е безнадеждно неадекватна срещу бомбардировки от Луфтвафе.
Уилсън, който седеше от другата страна на министър-председателя, се намеси.