Wieschrenklich, fantastisch, unglaub/ich istes…
Перото му бягаше по евтината хартия, разливайки кафяво мастило из грубите ѝ нишки.
Десет минути след като Чембърлейн бе спрял да говори, задачата бе изпълнена.
Машинописката извади последния лист от валяка на машината. Хартман го грабна от ръката ѝ, пъхна речта в една картонена папка, целуна жената по косата и изтича от стаята, следван от смях на облекчение. Още щом се озова в коридора, усмивката изчезна от лицето му
Докато крачеше към кабинета на Вайцзекер, той прелисти няколко пъти текста с нарастващо раздразнение. Тонът беше твърде предпазлив, твърде примирителен — слаба работа, безгръбначна. Къде бяха заплахите, къде беше ултиматумът? Защо Чембърлейн не бе повторил публично тази вечер онова, което неговият пратеник бе казал насаме на Хитлер сутринта: че ако Франция се притече на помощ на Чехословакия, Великобритания ще я подкрепи?
Той слезе по стълбите до приземния етаж, почука на вратата на секретарското помещение към кабинета на Вайцзекер и влезе, без да чака отговор. Помещението беше голямо, с висок таван и прозорци, които гледаха към парка зад министерството. Осветяваше се от огромен, сложно разклонен полилей. Отвън въпреки отраженията на електрическите крушки в стъклата на прозорците, все още смътно се различаваха силуетите на дърветата на фона на виолетовото вечерно небе. Младшите секретарки си бяха отишли до една; пишещите им машини бяха завити с калъфи за през нощта като клетки на спящи птици. На бюрото си пред централния прозорец, сама в стаята, седеше старшата секретарка на Вайцзекер. Между алените ѝ устни стърчеше забучена цигара, а във всяка ръка държеше по едно писмо и поглеждаше ту към едното, ту към другото с намръщено лице.
— Добър вечер, скъпа госпожо Винтер.
— Добър вечер, господин Хартман.
Тя му се поклони тържествено, сякаш с поздрава си ѝ бе направил голям комплимент.
— Тук ли е?
— Не, с министъра е, в Райхсканцеларията.
— Аха! — каза изненадано Харман. — В такъв случай какво да правя с речта на Чембърлейн?
— Той поръча да му я занесете незабавно. Чакайте малко! — извика тя след него, докато се обръщаше. — Какво е това на лицето ви?
Той застана послушно в светлината на полилея, докато тя оглеждаше критично бузата му. Косата и пръстите ѝ миришеха на парфюм и цигарен дим. В тъмните ѝ къдрици се прокрадваха сребърни нишки. Запита се на колко ли години беше. На четирийсет и пет? Във всеки случай, достатъчно възрастна, за да е имала съпруг, загинал през предишната война.
— Мастило! — каза с неодобрение тя. — Кафяво. Вижте, господин Хартман, не можете да влезете в Райхсканцеларията в този вид. А ако се сблъскате с Фюрера? — Тя извади от ръкава си бяла кърпичка, навлажни я с език и нежно изтри бузата му. После се дръпна назад, за да огледа резултата. — Така е по-добре. Ще позвъня, за да кажа, че отивате натам.
Отвън беше още топла вечер. Редките улични лампи по Вилхелмщрасе, поставени още преди войната, образуваха островчета светлина сред мрака. Наоколо почти не се виждаше жива душа. По средата на платното уличен метач изгребваше конски фъшкии, останали след парада. Чуваше се само стърженето на лопатата му по асфалта. Хартман стисна в ръка папката и закрачи енергично покрай сградата на министерството, докато стигна металната ограда на Райхсканцеларията. Едното крило на голямата порта беше отворено. Отвътре излизаше черен мерцедес. Лостовият отдаде чест. Хартман не можа да види кой седи отзад. Докато колата потегляше към гара „Анхалтер“, той съобщи името и ведомството си на полицая и той му даде знак с ръка да влиза, без да каже дума.
Във всички прозорци около квадратния двор светеха лампи. Тук поне се усещаше някаква припряност, някакви признаци на настъпваща криза. Под козирката на главния вход часовоят от СС, въоръжен с автомат, му поиска документите, след това му кимна да влезе в главното фоайе, където го пресрещнаха още двама униформени от СС с пистолети на кръста. Той им показа още веднъж служебния си пропуск и обяви, че идва при държавния секретар Вайцзекер. Казаха му да изчака. Един от часовоите отиде до телефона на масичка до стената. Хартман броеше наум: двамата полицаи на портала, дотук четирима с униформи на СС, а в караулното помещение се виждаха поне още трима.