Измина минута. Внезапно голямата двойна врата се разтвори и през нея влезе адютант с униформа на СС. Той изтрака с токове и ръката му се стрелна нагоре за поздрав — безупречно изпълнен, сякаш беше не човек, а пружинена кукла. Хартман отвърна на поздрава, като на свой ред вдигна ръка и изрече задължителното: „Хайл Хитлер!“.
— Последвайте ме, ако обичате.
Минаха през двойната врата и тръгнаха през едно безкрайно пространство, застлано с персийски килими. Тук всичко напомняше за кайзера — във въздуха миришеше на избелели от слънцето завеси, на прах и пчелен восък. Човек лесно можеше да си представи Бисмарк да крачи по килимите. Пред погледа на поредния часовой от СС — Кой поред? Осмият? — Хартман последва адютанта нагоре по мраморното стълбище, покрай окачените на стената гоблени, до втория етаж; минаха през още една двойна врата и се озоваха в нещо, което той с разтуптяно сърце си даде сметка, че можеше да бъде само личният апартамент на Фюрера.
Адютантът каза:
— Бихте ли ми дали това? Изчакайте тук, моля.
Той взе папката, почука тихо на най-близката врата и влезе вътре. За миг, преди вратата да се затвори, Хартман чу тихи гласове, после те секнаха. Той се огледа. Стаята беше изненадващо модерна, дори обзаведена с вкус — килим върху полирания дървен под, столове с изчистена форма. Не беше сигурен дали може да седне и реши да не пробва.
Минаха няколко минути. В един момент едра жена с колосана бяла блуза влезе на съвещанието с куп книжа и излезе почти веднага с празни ръце. Най-после, след четвърт час, вратата се отвори отново и отвътре излезе елегантен мъж с посребрени коси, между петдесет-и шейсетгодишен, с нацистка значка на ревера. Това беше барон Ернст фон Вайцзекер, макар че в духа на егалитарните времена бе спрял да използва аристократичната си титла горе — долу тогава, когато се бе закичил със значката. Той подаде на Хартман плик.
— Благодаря ти, че ме изчака, Хартман. Това е отговорът на Фюрера до господин Чембърлейн. Моля те, отнеси го веднага в британското посолство и го дай лично или на сър Невил Хендерсън, или на Кьркпатрик. — Той се наведе напред и добави поверително: — Обърни им внимание на последното изречение. Кажи им, че това е прекият отговор на радио обръщението тази вечер. Кажи им, че не беше лесно.
— Вайцзекер!
През отворената врата Хартман разпозна нетърпящия възражение глас на Рибентроп.
По изящните черти на държавния секретар пробяга едва забележима гримаса и той се скри обратно вътре.
Британското посолство беше на по-малко от пет минути пеша от там, в северния край на Вилхелмщрасе веднага след Външното министерство. Докато чакаше дежурния полицай да му отвори портала на райхсканцеларията, Хартман огледа плика. Беше адресиран с почерка на Вайцзекер до Негово превъзходителство сър Невил Хендерсън, посланик на Великобритания, и не беше запечатан.
— Приятна вечер, господине — усмихна се полицаят.
— Приятна вечер.
Хартман измина известно разстояние по широката улица, покрай притихналите тъмни прозорци на Външното министерство, после небрежно — толкова небрежно, че ако в този момент някой го наблюдаваше, нямаше да забележи нищо странно в поведението му — свърна в главния вход на сградата. Нощният портиер го познаваше. Хартман се изкачи по застланото с килим стълбище между двата сфинкса. В главното фоайе се поколеба, после свърна вляво и продължи по пустия коридор. Стъпките му отекваха по каменния под, ехото се отразяваше от лимоненозелените стени и сводестия таван. Всички врати от едната страна бяха затворени. По средата на коридора имаше тоалетна. Той влезе и запали лампите. Отражението му в огледалото над мивката го ужаси — прегърбен, гледащ уплашено, изглеждаше наистина подозрителен. Дали изобщо ставаше за тази работа? Той влезе в една от кабинките, заключи вратата и седна на ръба на чинията.
Уважаеми г-н Чембърлейн,
В хода на нашите разговори за пореден път информирах сър Хорас Уилсън за моята окончателна позиция…
Писмото съдържаше може би седем абзаца, някои от които дълги. Като цяло тонът беше войнствен: чехите се опитвали да печелят време, възраженията им срещу незабавната германска окупация на Судетската област били грубо скалъпени, а Прага се стремяла към „мащабна война“. Последното зречение не даваше много надежда за мир.