— Нали се разбрахме да няма подаръци?
Той повдигна капака. Отвътре го гледаше черен гумен череп с метална зурла и празни стъклени очи. Противогаз. Той потръпна.
— Заведох децата да им избера подходящ размер, най-напред трябвало да сложа техните. Това е изпитание за майчината преданост, не мислиш ли? — Тя запали цигара. — Може ли да пийна нещо? Гърлото ми е пресъхнало.
Той направи знак на сервитьора.
— Малка бутилка?
— Следобед трябва да работя.
— Разбира се! Аз дори не вярвах, че ще дойдеш.
— Не биваше, честно казано. Опитах се да ти звънна, но те нямаше вкъщи.
— Е, сега знаеш къде съм била. Съвсем невинно обяснение. — Тя се усмихна и се наведе към него. Двамата чукнаха чаши. — Честита годишнина, скъпи.
В парка работниците замахваха с кирките си.
Тя поръча набързо, без да поглежда менюто — филе от писия със зелена салата, без ордьовър. Легат върна менюто и поръча същото. Не му беше до храна при мисълта за децата му с противогази. Джон беше на три години, Даяна на две. Колко пъти ги бе предупреждавал да не тичат твърде бързо, да се обличат в топли дрехи, да не пъхат в уста моливи и дребни играчки, защото не се знае къде са били… Той сложи кутията под масата и я избута встрани с крак.
— Те уплашиха ли се?
— Не, разбира се. Мислеха си, че всичко е само игра.
— Знаеш ли, понякога и аз си мисля същото. Дори когато виждаш телеграмите, е трудно да не си кажеш, че това е някаква ужасна шега. Само допреди седмица всичко изглеждаше наред. Докато Хитлер не промени решението си.
— А сега какво ще стане?
— Кой може да каже? Най-вероятно нищо. — Той усещаше, че отговорът му трябва да звучи оптимистичнo. — В Берлин все още разговарят. Поне беше така, преди да изляза от работа.
— А ако спрат да разговарят, кога ще се започне?
Легат ѝ показа заглавието в „Таймс“ и вдигна рамене.
— Предполагам, че утре.
— Наистина ли? Толкова скоро?
— Казва, че щял да пресече чешката граница в събота. Нашите военни експерти смятат, че ще са нужни три дни, докато танковете и артилерията му заемат позиции. Това означава, че утре ще трябва да обяви мобилизация. — Той хвърли вестника на масата и отпи от шампанското, което киселееше в устата му — Знаеш ли какво? Хайде да сменим темата.
От джоба на сакото си извади кутийка за пръстен.
— О, Хю!
— Ще ти е голям — предупреди я той.
— Но е очарователен! — Тя го сложи на пръста си, вдигна ръка нагоре и я завъртя насам — натам в светлината на полилея, за да накара синия камък да заблести. — Ти си съкровище. Мислех, че нямаме пари…
— Нямаме. Беше на майка ми.
Той се боеше, че ще го помисли за стиснат, но, за негова изненада, тя протегна ръка през масата и я сложи върху дланта му
— Толкова си мил.
Кожата ѝ беше хладна. Тънкият ѝ показалец го погали по китката.
— Да можехме да наемем стая — каза внезапно той — и да прекараме целия следобед в леглото. Да не мислим за Хитлер. Да не мислим за децата.
— Ами защо не пробваш да го уредиш? Така и така сме тук. Какво може да ни спре?
Тя задържа погледа му с големите си сивосини очи и той разбра, с внезапно прозрение, което заседна в гърлото му, че го казва само защото знае, че няма как да се случи.
Зад гърба му се чу учтиво покашляне.
— Господин Легат?
Памела отдръпна ръката си. Той се обърна и видя салонния управител, притиснал длани като за молитва, тържествен и важен с новината, която имаше да съобщи.
— Да?
— От Даунинг Стрийт десет ви търсят, сър.
Каза го с добре премерен тон, за да чуят и на околните маси.
— По дяволите! — Легат се изправи и хвърли салфетката на масата. — Ще ме извиниш ли? Трябва да отговоря.
— Разбирам. Върви да спасяваш света. — Тя го отпрати с ръка. — Можем да обядваме, когато си пожелаем.
Тя започна да прибира нещата си в чантата.
— Дай ми само минута. — Гласът му звучеше умолително. — Наистина трябва да говорим.
— Върви.
Легат се поколеба за момент, като си даваше сметка, че от съседните маси го гледат.
— Изчакай ме — каза накрая той.
После, придавайки си фалшиво безгрижен вид, последва салонния управител към фоайето.
— Казах си, че ще предпочетете да говорите на спокойствие, сър.
Мъжът отвори вратата на малък офис. Вътре имаше бюро с телефон; слушалката лежеше отстрани.
— Благодаря.
Той вдигна слушалката и изчака, докато вратата се затвори зад гърба на салонния управител.