Оставям на Вашата преценка дали с оглед на гореизложените факти ще сметнете за нужно да продължите с усилията си, за които още веднъж искрено Ви благодаря, за вразумяване в последната минута на правителството в Прага.
Написано на машина, писмото завършваше с нечетлив подпис: Адолф Хитлер.
Той стигна до кабинета на Вайцзекер точно когато госпожа Винтер вече заключваше, за да си тръгва. Беше с модерна шапка с широка периферия. Тя се обърна и го изгледа изненадано.
— Господин Хартман? Държавният секретар е още в Райхсканцеларията.
— Знам. Искам от вас една услуга. Нямаше да ви моля, ако не беше важно.
— Каква?
— Бихте ли ми направили едно копие от това? Бързо. Той ѝ показа писмото с подписа. Очите ѝ се разшириха. Тя огледа коридора в двете посоки, после отключи вратата и запали лампата. Преписването на писмото ѝ отне петнайсет минути, докато той следеше за движение по коридора. През цялото време Винтер пишеше мълчаливо. Едва към края подхвърли:
— Явно е решил да воюва. — Каза го с равен тон, без да вдига поглед от машината си.
— Да. А англичаните са твърдо решени да избегнат войната. Толкова по-жалко.
— Ето. — Тя издърпа последната страница от валяка на машината. — А сега си вървете.
Коридорът беше все така пуст. Той се върна с бърза крачка по обратния път и бе стигнал до стълбищната площадка, когато видя фигурата с черна униформа на СС, която вървеше право към него. Щурмбанфюрер Зауер от личния кабинет на Рибентроп крачеше приведен напред и за миг Хартман понечи да свие зад ъгъла, но Зауер вдигна глава, позна го и се намръщи.
— Хартман?
Той беше горе — долу на неговата възраст, с широко безизразно лице, почти без цвят — бледа кожа, сламеноруса коса, светлосини очи.
Не знаейки какво да каже, Хартман изпъна ръка.
— Хайл Хитлер!
Зауер отговори като автомат:
— Хайл Хитлер! — Но после се взря в него изпитателно. — Ти не трябваше ли да си в британското посолство?
— Тъкмо натам отивам.
Хартман измина последните няколко стъпала и продължи забързано към главния вход. Зауер подвикна след него:
— За бога, Хартман, размърдай се! Бъдещето на Райха е заложено на карта…
Хартман беше вече на улицата и се отдалечаваше с бърза крачка от сградата. Очакваше Зауер да тръгне след него, да се опита да го спре, да извади пистолет, да претърси джобовете му, да открие бележника. Но си заповяда да се успокои. Все пак беше трети секретар в отдела за Великобритания, като наред с останалите си задължения отговаряше за преводите. Да открият в него копие от писмо до британския министър-председател — писмо, което и без това след час щеше да бъде в Лондон — едва ли можеше да мине за държавна измяна. Щеше да се измъкне. Той можеше да се измъкне от почти всяка ситуация.
Хартман изкачи трите протрити каменни стъпала към входа на британското посолство. Отвътре величественият портик се осветяваше от една — единствена мъждива крушка. Железните врати бяха заключени. Той натисна бутона на звънеца и го чу някъде вътре в сградата. Звукът заглъхна. Каква тишина! Отсреща през улицата дори „Адлон“ — най-модерният от луксозните берлински хотели — беше притихнал. Сякаш целият град се беше изпокрил. Най-после чу да се местят резета и в ключалката да се превърта ключ. Някакъв млад мъж подаде нос през процепа на вратата.
Хартман каза на английски:
— Имам спешно послание от Райхсканцеларията, което трябва връча лично на посланика или на първия секретар.
— Разбира се. Очаквахме ви.
Хартман влезе и последва младежа нагоре по стълбището към голяма зала за приеми, висока два етажа и увенчана с овален стъклен купол. Той знаеше, че сградата е била построена през миналия век от железопътен магнат, който наскоро след това се разорил. Всичко в нея напомняше за вкус към лъскавия кич. Не едно, а две парадни стълбища се виеха нагоре в двата противоположни края на помещението, за да се срещнат в средата. По лявото с лека стъпка се спускаше, малко странично, като Фред Астер, висока слаба контешка фигура с червен карамфил в бутониерата. В ръката си държеше нефритено цигаре със запалена цигара.
— Добър вечер! Господин Хартман, нали?
— Добър вечер, Ваше Превъзходителство. Да, аз съм Хартман. Нося отговора на Фюрера до министър-председателя.
— Чудесно.
Британският посланик пое плика, измъкна отвътре трите изписани на машина страници и започна да ги чете още там. Очите му пробягваха бързо по редовете. Издълженото му лице с провиснали мустаци, и без това меланхолично, се издължи още повече. Той изръмжа тихо. Когато приключи, посланикът въздъхна, стисна цигарето между зъбите си и погледна нагоре към стъкления купол. Димът на цигарата му беше ароматен, от турски тютюн.