— Държавният секретар иска да обърнете специално внимание на последното изречение, сър Невил. Каза да ви предам, че никак не е било лесно.
Хендерсън погледна отново последната страница.
— Не особено надеждна сламка, за която да се хванем, но все пак е нещо. — Той подаде писмото на младия си асистент. — Преведи го и го предай в Лондон незабавно, ако обичаш. Няма нужда телеграмата да е шифрована.
После посланикът настоя да изпрати Хартман до вратата. Маниерите му бяха също толкова безупречни, колкото и облеклото. Говореше се, че бил любовник на югославския княз Павле. Веднъж се явил в Райхсканцеларията с яркочервен пуловер под светлосивия костюм; след това Хитлер не спирал да го коментира с дни. Какво си въобразяваха тези британци, изпращайки такъв човек да се разправя с нацистите?
На вратата той стисна ръката на Хартман.
— Кажете на барон Фон Вайцзекер, че оценявам усилията му. — Той хвърли по един поглед и в двете посоки на Вилхелмщрасе. — Невероятно е да си помисли човек, че до седмица може и да ни няма тук. Не бих могъл да кажа, че ще съжалявам особено.
Той дръпна още веднъж от цигарата, после я стисна внимателно с палеца и показалеца си, извади я от цигарето и я запрати на тротоара сред дъжд от оранжеви искри.
5
Семейство Легат живееха под наем в малка къща, долепена между цял ред подобни на Норт Стрийт в „Уестминстър“; препоръчал им я бе преди време тогавашният началник на Легат във Външното Ралф Уиграм, който живееше със съпругата и сина си в края на същата улица. Предимството ѝ беше близостта до работата му; Уиграм очакваше усърдие от подведомствените си и Легат можеше да бъде на работното си място си десет минути след като излезеше от къщи. Недостатъците ѝ бяха твърде много, за да бъдат изброени, и произтичаха главно от факта, че къщата беше на повече от двеста години. Ако не се броеше прокараното електричество, през цялото това време в нея не бяха внесени почти никакви подобрения. Темза минаваше на по-малко от двеста метра от там и нивото на подпочвените води беше високо. Влагата, просмукваща се от пода, се добавяше към течовете от дъжда през покрива. Само твърде изкусна подредба на мебелите прикриваше петната от плесен. Кухнята беше отпреди Голямата война. И въпреки всичко Памела беше влюбена в дома си. На същата улица живееше лейди Коулфакс, която през лятото организираше партита на свещи отвън на тротоара и семейство Легат бяха сред поканените. Което само по себе си беше абсурд — заплатата му бе едва 300 паунда годишно.
Макар да бяха принудени да пуснат квартиранти в мазето за да си помагат с наема, те поддържаха миниатюрна градина на няколкото паянтови стъпала от прозореца на салона; Легат беше приспособил импровизиран асансьор от кошница за пране и скрипец, посредством който спускаше децата да си играят там.
Към този романтичен, но в основата си труден за живеене дом — символизиращ, както си казваше той, общото състояние на брака му — Легат подтичваше забързано по-малко от час след като министър-председателят бе приключил радио обръщението, за да си вземе нещата за нощното дежурство в министерството.
Пътят му минаваше, както обикновено, покрай дома на семейство Уиграм в горния край на улицата. Повечето от къщите на този ред бяха черни от сажди, като само тук — там по някое сандъче с мушкато освежаваше безличните фасади. Тази на № 4 обаче изглеждаше съвсем празна и изоставена. Зад малките прозорци от месеци бяха спуснати бели жалузи. Той изпита внезапно желание, почти граничещо с копнеж, Уиграм все още да живееше там. Защото именно той, повече от всеки друг, бе успял да предвиди сегашната криза; беше до такава степен обсебен от прогнозите си за онова, което предстоеше да се случи, че дори Легат, който иначе държеше на него, го бе обявил за полупобъркан на тема „Хитлер“. Спомняше си го живо: тревожните сини очи, русите мустаци, тънките стиснати устни. Но още по-ясно го чуваше, възпроизвеждайки безпогрешно в съзнанието си звука от накуцващата му походка по коридора към стаята на третите секретари — тежката стъпка на десния крак и мъчителното провлачване на левия, почукването с бастуна като предупредителен сигнал за неговото приближаване; и винаги на устата МУ беше една и съща тема: Хитлер, Хитлер и пак Хитлер. Когато германците окупираха повторно Рейнланд през 1936–а, Уиграм бе поискал среща с министър-председателя Стенли Болдуин и го бе предупредил, че според него това е последният шанс за Съюзниците да спрат настъплението на нацизма. Тогава министър-председателят му бе отвърнал, че дори при един процент възможност евентуален ултиматум да доведе до война той не би рискувал; страната не бе готова за пореден конфликт толкова скоро след предишния. Уиграм се бе върнал отчаян на Норт Стрийт и бе избухнал пред жена си: „Сега чакай бомбите да паднат върху малката ни къща!“. Девет месеца след тази случка го бяха открили мъртъв в банята му, едва четирийсет и шест годишен — дали бе посегнал на живота си, или бе умрял от усложнения на детския паралич, който го бе превърнал в инвалид за десет години, така и никой не можа да разбере.