От определяща важност е още в първите два-три дни да се създаде ситуация, която да покаже на вражеските държави, желаещи да се намесят, безнадеждността на чешката позиция във военно отношение…
Военните формирования, способни на бързо дислоциране, трябва да форсират бързо пограничните фортификации и да нахлуят дръзко в Чехословакия с ясното съзнание, че основните мобилни армейски части ще ги подкрепят с максималната възможна бързина.
Основните сили на Луфтвафе трябва да бъдат използвани за изненадваща атака срещу Чехословакия. Самолетите трябва да пресекат въздушната граница в същия момент, в който сухопътните части пресичат земната.
След като прочетеше поредната страница, Кадоган я обръщаше и поставяше на правилна купчинка вдясно от себе си. Когато стигна до края на документа, той събра всички страници и внимателно изравни ръбовете им.
— Невероятно — промърмори той. — Предполагам, че първият въпрос, който трябва да си зададем, е дали документът е автентичен.
— На мен определено ми изглежда такъв.
— Съгласен съм. — Постоянният заместник-министър отново огледа най-горната страница. — Значи това е съставено на трийсети май. — Той започна да превежда, като местеше пръста си под немския текст: — „Моето непреклонно решение е в близко бъдеще да смачкам Чехословакия с военни средства.“ Това определено звучи в негов стил. Всъщност то съвпада дума по дума с казаното от него пред Хорас Уилсън тази сутрин. — Кадоган се облегна назад в стола си. — Ако допуснем, че документът е автентичен, което според мен можем да направим, възникват три въпроса: кой ни го е дал, защо ни го е дал и, в един по-практически план, защо го е дал точно на теб?
За пореден път Легат изпита особено чувство на вина, сякаш, притежавайки документа, той бе изложил на съмнение лоялността си. Предпочиташе да не мисли откъде е дошло написаното.
— Боя се, че не мога да отговоря на нито един от трите.
— Що се отнася до въпроса „кой“, ние знаем със сигурност, че срещу Хитлер има някаква опозиция. Няколко противници на режима установиха контакт с нас през лятото, твърдяха, че са готови да отхвърлят нацизма, стига да им гарантираме, че ще останем на твърди позиции по отношение на Чехословакия. Не мога да кажа, че са кой знае колко организирана група; по-скоро няколко недоволстващи дипломати и бивши аристократи, мечтаещи да възстановят монархията. За пръв път получаваме от тях нещо конкретно, не че от него научихме кой знае какво, което вече не знаехме. Хитлер иска да унищожи Чехословакия и да го направи бързо. Това едва ли е новина. — Кадоган свали очилата си и загриза дръжката им, като изучаваше с поглед Легат. — Кога за последен път си бил в Германия?
— Преди шест години.
— Поддържаш ли контакти с някого там?
— Не. — Поне това беше истина.
— Беше във Виена, доколкото си спомням, след зачисляването ти към Централния отдел.
— Да, сър. От трийсет и пета до трийсет и седма.
— Сприятели ли се с някого там?
— Не. Имахме малко дете и жена ми беше бременна с второ. Живеехме доста затворено.
— А германското посолство в Лондон — познаваш ли някого там?
— Честно казано, не.
— В такъв случай не разбирам. Откъде изобщо знаят германците, че работиш на Номер десет?
Легат вдигна рамене.
— Покрай жена ми може би? Тя от време на време се появява в светската хроника на вестниците. Понякога споменават бегло и моето име.
Само преди седмица „Дейли Експрес“ — той се изчерви от срам при спомена за това — бе пуснал репортаж за поредното парти на лейди Коулфакс, в което го бяха описали като „една от най-ярките млади звезди на Външното министерство, привлечен като асистент на министър-председателя“.
— В „светската хроника“? — Постоянният заместник-министър повтори думите му с видимо отвращение, сякаш обозначаваха нещо неописуемо мръсно, което можеше да се докосва само с щипци. — Какво, за бога, е това?
Легат не можеше да каже със сигурност дали се шегува, или говори сериозно. Но преди да успее да отговори, на вратата се почука.
— Влез!
Беше госпожица Марчънт с папка в ръце.
— Телеграма от Берлин, току-що пристигна.
— най-после! — Кадоган буквално я издърпа от ръката ѝ. — Цяла вечер чакам това.
Още веднъж той сложи документа на масата и наведе над него голямата си глава, поглъщайки жадно написаното, сякаш искаше да се гмурне в страницата, като при това си мърмореше тихо:
— По дяволите, по дяволите, по дяволите!