Последваха колективно наместване по столовете и прибиране на книжа върху масата — звук на миролюбиви мъже, които с неохота се подготвят за война. Гласът на министър-председателя се извиси над шума; той още не бе приключил.
— Преди да минем нататък, искам да информирам кабинета, че току-що получих отговора на хер Хитлер. Мисля, че би било от полза да ви го прочета още сега.
Някои по-отявлени подлизурковци сред министрите — лорд — канцлерът Моъм, „Желето“ Морисън на селското стопанство — се обадиха в един глас: „Да!“ и „Абсолютно!“.
Министър-председателят взе в ръка телеграмата.
— „Уважаеми господин Чембърлейн, в хода на нашите разговори за пореден път информирах сър Хорас Уилсън, който ми предаде писмото ви от двайсет и шести септември, за моята окончателна позиция…“
Имаше нещо смущаващо в това исканията на Хитлер да звучат от устата на британския министър-председател. Това им придаваше едва ли не някаква рационалност. В края на краищата защо бе нужно чешкото правителство да възразява срещу непосредствената окупация на една територия, с чието предаване на Германия то вече се бе съгласило по принцип?
— „Това представлява една подсигурителна мярка, предназначена да обезпечи бързото и гладко постигане на окончателното уреждане на въпроса.“
Когато чехите се жалваха от загубата на пограничните си укрепления, не беше ли ясно на света, че просто се опитват да печелят време?
— „Ако трябва да се изчаква влизането в сила на окончателното уреждане, при което Чехословакия да е готова с изграждането на нови погранични укрепления в оставащата ѝ територия, това без съмнение би отнело месеци, ако не и години.“
Писмото продължаваше все в този дух. Сякаш лично Хитлер бе взел думата на заседание на кабинета, за да прокарва позицията си. Накрая министър-председателят си свали очилата и каза:
— Е, това писмо очевидно е много внимателно съставено и ще изисква време, за да бъде анализирано, но за мен лично ситуацията не е напълно безнадеждна.
Дъф Купър, министърът на военноморския флот, моментално извиси глас:
— Напротив, господин министър-председател, той не отстъпва по нито един пункт!
Купър беше вулгарен мъж, от когото винаги, дори рано сутрин, се излъчваше отчетлив аромат на уиски, пури и парфюмите на чужди съпруги. Лицето му беше зачервено — Легат не можеше да каже дали от гняв или от преливане.
— Това може да е така — каза Халифакс, — но прави впечатление, че не е изцяло затръшнал вратата. В заключение приканва министър-председателя да продължи с усилията си за мир.
— Да, но по твърде неубедителен начин: „Оставям на Вас да прецените дали си струва да се продължава. Той очевидно не го вярва изобщо. Просто се опитва да прехвърли вината за агресията си на чехите."
— А това само по себе си не е маловажна подробност. Явно самият Хитлер усеща, че не може изцяло да пренебрегне международното обществено мнение. Което ни оставя известно поле за действие, господин министър-председател.
Виж я ти Свещената лисица как си подсигурява тила, помисли си Легат. В един момент е за война, в следващия — за мир.
Чембърлейн каза:
— Благодаря, господин външен министър. — Тонът му беше леден; ясно беше, че още не му е простил. — Всички вие познавате моите убеждения. Смятам да работя за мир до последния възможен момент. — Той погледна през рамо към часовника. — Времето напредва. Трябва да подготвя изказването си пред парламента утре. Очевидно ще трябва да ида по-далече, отколкото в радио обръщението тази вечер. Камарата ще трябва да бъде информирана за отправеното предупреждение към Хитлер. Предлагам да вземем съвместно решение по формулировката, която ще използвам. — Той улови погледа на Легат и му направи знак да се приближи. — Бихте ли били така любезен да ми намерите екземпляр от снощната реч на Хитлер? Донесете ми я след заседанието на кабинета.
Единствената версия на речта, която Легат успя да открие, бе публикуваната в „Таймс“ от същата сутрин. Той седна на бюрото си, измъкна своя брой и приглади с длани хартията. Сякаш беше изминала цяла вечност, откакто бе седял в „Риц“ и бе чел речта, докато чакаше Памела. Внезапно се сети, че бе обещал да ѝ се обади в провинцията. Погледна телефона. Може би вече беше късно. Децата сигурно си бяха легнали, а Памела бе обърнала някой и друг коктейл в повече и се бе скарала с родителите си. Тежестта на изминалия ден го смазваше — прекъснатият им обяд, работниците в Грийн Парк, наблюдателните балони над Темза, детските противогази, потеглящата от бордюра пред дома му на Норт Стрийт кола… А утрешният ден щеше да бъде още по-противен. Германия щеше да обяви мобилизация, а него щяха да го разпитват Тайните служби. Тях не би могъл да разсее толкова лесно, колкото Кадоган. Те със сигурност му водеха досие.