— Търсим решение, но може да отнеме време.
— Не, главен маршал. Вие всъщност ми казвате, че сме похарчили милион и половина паунда за превъоръжаване, като повечето от тези пари са отишли за самолети и в крайна сметка точно те не вършат работа.
— Нашето планиране винаги е изхождало от презумпцията, че конфликтът с Германия ще започне не по-рано от трийсет и девета година.
Министър-председателят насочи вниманието си обратно към началника на имперския генерален щаб.
— Лорд Горт? Не може ли сухопътните ни сили да свалят вражеските самолети от земята?
— Боя се, че и ние сме в подобна ситуация, господин министър-председател. Разполагаме едва с една трета от оръдията, които смятаме, че са нужни за отбрана на Лондон, като повечето са реликви от предишната война. Същото е и с прожекторите. Нямаме нито далекомерно, нито свързочно оборудване… И ние разчитахме, че имаме поне година да се подготвим.
Още по средата на отговора му Чембърлейн сякаш спря да слуша. Беше си сложил очилата и прелистваше книжата пред себе си. В помещението настана неловко мълчание.
Легат продължаваше да записва невъзмутимо чутото, заглаждайки неудобните факти с бюрократичния си стил: МП изрази загриженост за противовъздушната ни отбрана — но в иначе подредения му мозък се прокрадваше безпокойство. Образът на децата с противогази не му даваше покой.
Чембърлейн бе намерил онова, което търсеше.
— По оценка на Обединената разузнавателна комисия след първата седмица на бомбардировки жертвите в Лондон ще бъдат сто и петдесет хиляди. Шестстотин хиляди за два месеца.
— Това едва ли ще стане толкова скоро. Допускаме, че за начало германците ще насочат основните си сили към Чехословакия.
— А след като чехите бъдат разгромени, тогава какво?
— Няма как да знаем. Във всеки случай, ще използваме времето, за да вземем предпазни мерки, като още утре ще започнем да евакуираме Лондон.
— А доколко подготвен е флотът?
Адмирал Бекхаус беше внушителна фигура, поне с една глава по-висок от останалите в стаята. Плешивият му череп, заобиколен от ивица прошарена коса, и обветреното му лице бяха на човек, прекарал живота си, изложен на природните стихии.
— Имаме известен недостиг на съпровождащи кораби и миночистачи. Основните ни бойни единици имат нужда от презареждане с гориво и превъоръжаване. Някои от екипажите са в отпуск. Ще трябва да обявим мобилизация колкото се може по-скоро.
— Кога трябва да стане това, за да бъдете в бойна готовност на първи октомври?
— Днес.
Чембърлейн се облегна назад в креслото си. Показалците му потропваха по масата.
— Разбира се, това би означавало да обявим мобилизация преди германците.
— Частична мобилизация, господин министър-председател. Която ще има и ефекта да покаже на Хитлер, че не блъфираме и ако се стигне дотам, сме готови Да се бием. Може пък да го накараме да размисли.
— Да. Или да го тласнем към война. Не забравяйте. Досега на два пъти съм имал възможност да го погледна в очите и ако има нещо, което този човек не би понесъл, то е да бъде унижаван.
— Но все пак, ако ще се бием, би било важно да му го заявим недвусмислено. Ще бъде истинска трагедия, ако изтълкува доблестта ви да се срещате с него и искрените ви усилия за мир като признак на слабост. Германците не направиха ли същата грешка през четиринайсета година? Помислиха, че не сме сериозни.
Чембърлейн скръсти ръце на гърдите си, вперил поглед в масата. Легат не можеше да прецени дали тази поза означава, че е отхвърлил предложението, или че още го обмисля. Доста хитро от страна на Бекхаус да гъделичка самолюбието му, помисли си той. Премиерът имаше малко очевидни слабости, но определящата от тях беше суетата — нещо доста странно за стеснителен мъж като него. Часовникът отброяваше секундите. Накрая премиерът вдигна поглед към адмирала и кимна.
— Много добре. Обявявайте мобилизация.
Бекхаус смачка цигарата в пепелника и натъпка документите в кожената чанта.
— по-добре да се връщам в Адмиралтейството.
Другите двама се надигнаха от столовете си, благодарни за възможността да се махнат от там.
Чембърлейн подвикна след тях:
— Бих желал да сте готови да докладвате пред членовете на кабинета тази вечер. Междувременно не бива да правим или казваме нищо, което би създало паника в обществото или пък би провокирало Хитлер до състояние, от което няма връщане назад.
След като началник — щабовете си тръгнаха, Чембърлейн изпусна дълга въздишка и подпря глава с длан. Поглеждайки встрани, той сякаш за пръв път забеляза Легат.