— Тук е Паул. Какво става?
— Слез долу да се видим.
Корт затвори телефона.
Хартман взе шапката си от закачалката. Нощиц подвикна подигравателно след него:
— Доброволец ли отиваш?
— Не, разбира се. Излизам отвън да махам с ръка на нашия храбър Вермахт.
Той тръгна забързано по мрачния коридор с висок таван, слезе по централното стълбище и мина през двойната врата. Късо стълбище, застлано със син килим по средата и с по един каменен сфинкс от двете страни, го изведе до главното фоайе. За негова изненада, то беше пусто, макар че въздухът трептеше от шума навън. След минута Корт слезе при него, стиснал под мишница кожената си чанта. Беше си свалил очилата и дъхаше върху стъклата, за да ги избърше с широкия край на вратовръзката си. Двамата заедно излязоха на улицата.
Едва шепа служители на Външното министерство се бяха скупчили отвън на тротоара, за да гледат парада. Отсреща през улицата, разбира се, картината беше съвсем различна: хората от Министерството на пропагандата буквално висяха на гроздове по прозорците. Небето беше облачно, всеки момент можеше да завали — Хартман усети капка влага по брадичката си. Корт го хвана под ръка и двамата тръгнаха успоредно на бронираната колона. Дузина знамена в червено, бяло и черно със свастики висяха неподвижно над главите им, придавайки празничен вид на сивата фасада на министерството. По улицата имаше странно малко хора. Никой не махаше с ръце и не скандираше; повечето стояха, навели глави или вперили погледи неподвижно пред себе си. Хартман се запита какво ли се бе объркало. Обикновено партията се грижеше подобни събития да протичат подобаващо.
Корт още не бе продумал. Рейнландецът ходеше с малки, нервни крачки. След като извървяха около две трети от дължината на фасадата, той сви в един изоставен вход, като дръпна и Хартман след себе си. Дървената врата беше преградена с метални решетки, а площадката пред нея изглеждаше закътана от любопитни погледи. Не че имаше кой знае какво за виждане: само началникът на кабинета на външния министър — безобидна очилата фигура на чиновник — и до него младият висок секретар, които провеждаха импровизирана среща.
Притиснал кожената чанта до гърдите си, Корт я разкопча и извади написан на машина документ. Подаде го на Хартман. Шест страници, отпечатани с възможно най-едрия шрифт, какъвто Фюрерът предпочиташе; той не обичаше да натоварва далекогледите си очи с дребни бюрократични детайли. Документът беше протокол от сутрешната му среща със сър Хорас Уилсън, съставен от главния преводач на Външното министерство доктор Шмит. Макар и издържан в най-баналния официален стил, Хартман си представяше разигралата се сцена така живо, сякаш четеше роман.
Уилсън сервилно бе поздравил Фюрера с топлото посрещане на речта му в Шпортпаласт предишната вечер (сякаш можеше да бъде иначе), благодарил му бе за любезното позоваване на думите на премиера Чембърлейн и в един момент бе помолил останалите присъстващи на срещата — Рибентроп, посланик Хендерсън и първия секретар Къркпатрик от британското посолство — да излязат, за да поднесе насаме уверенията си на Хитлер, че Лондон ще продължи да притиска чехите. (Шмит дори бе написал думите му на английски: „Ще продължаваме да се опитваме да вразумим чехите“.) Но нищо от това не можеше да скрие същината на срещата: Уилсън бе имал дързостта да прочете на Хитлер предварително написан текст, в който се казваше, че при първия враждебен акт британците ще подкрепят французите, след което бе помолил Фюрера да повтори думите му, за да е сигурен, че го е разбрал правилно! Нищо чудно, че Хитлер бе избухнал и бе казал на Уилсън, че не го е грижа какво ще правят французи и британци, бил похарчил милиарди в подготовка за война и щом британците я искали, щели да я получат.
Хартман си каза, че сцената е наподобявала невъоръжен минувач, опитал се да придума луд с пистолет да му даде оръжието си.
— Значи все пак ще има война.
Той върна документа на Корт, който го прибра.
— Натам вървят нещата. Половин час след края на срещата — Корт посочи бронираната колона — Фюрерът разпореди това. Едва ли е случайност, че отиват право към британското посолство.
Грохотът от двигателите разцепваше топлия въздух. Хартман усещаше по езика си вкуса на прах, вдишваше сладникавата миризма на изгоряло гориво. Той се опита да надвика шума:
— Кои са тези? Откъде идват?
— Това са хората на Вицлебен от Берлинския гарнизон, пътуват към чешката граница.
Зад гърба му Хартман сви юмрук. Най-после! Усещането за неизбежност се разля по тялото му
— Значи вече си съгласен, няма алтернатива, нали така? Трябва да действаме.