— Не вярвам, че ти е мъж.
— Ако щете — отвърна Рут, — мъж ми е.
— Как ще ти е мъж, като те кара да скиташ с километри и да просиш хляб?
— Беше болен — бързо рече Рут и се обърна на стола с лице към кафявата жена. — Преди да тръгнем, цели пет седмици лежа на легло.
— А защо не си останахте в къщи, ами сте тръгнали да пътешествате? Да се хване на работа! Или не иска?
Рут се изправи и хлябът падна от ръката й.
— Благодаря за закуската — каза тя. — Отивам си.
— Мен ако питаш — заговори жената, — падне ли ти случай, зарежи го веднага! Като не иска да работи, ти ще си глупачка, ако…
— Той работеше, но се разболя от треска.
— Не ти вярвам. Обзалагам се, че ме лъжеш.
Рут тръгна към вратата, отвори я и излезе на верандата. После спря и се обърна към жената, която й даде хляб.
— Ако е бил болен на легло, както казваш — подхвана пак жената, защо се е вдигнал да бие тоя път? И на всичко отгоре няма с какво да те нахрани.
Рут съгледа Ринг на пейката под дървото. Не искаше да отвръща на жената, но не се стърпя:
— Тръгнали сме да бием тоя път, защото сестра ми писа, че детето ни е умряло. Когато той се разболя, пратих детето на сестра си. Сега отиваме да видим гробчето.
И изтича по стълбата. Като стигна ъгъла на къщата, Ринг стана и я последва към пътя. И двамата мълчаха. Тя не издържа и още веднъж се обърна. Жената ги гледаше през полуотворената врата.
След стотина метра Рут разкопча блузата си и измъкна сухарените късчета. Ринг ги пое, без дума да каже, и ги изяде. Тогава му даде картофа. Той лакомо го захапа, дъвчеше, преглъщаше и говореше с очи.
Вървяха половин час. Рут първа наруши тишината:
— Каква подла жена! Ако не беше за тия залъци, щях да си ида, нямаше да й близна картофите.
Ринг мълчеше. Стигнаха дъното на долчинката и се заизкачваха по отсрещния хълм. Едва сега той се обади:
— Може би ако знаеше къде отиваме, нямаше да е толкова лоша.
Рут преглътна сълзите си.
— Още колко остава, Ринг?
— Петдесет-шейсет километра.
— Ще стигнем ли утре?
Той поклати глава.
— А вдругиден?
— Не знам.
— Ако бяхме взели влак, довечера сигурно щяхме да сме там — каза тя, неспособна вече да сдържа риданието, което стягаше гърлото и гърдите й.
— Да — отвърна той. — С влака щяхме да стигнем много по-бързо.
Ринг се обърна и погледна извървения път. Нищо не видя. Сведе поглед към земята и захвана да брои стъпките — най-напред с десния, после с левия крак…