— Това бил управителят на имението — обясних. — Уордли ми каза, че той всеки ден се хранел със семейството им.
В този миг Лони плесна с ръце.
— Невероятно! — произнесе той.
На по-късните снимки се виждало как управителят се люби със съпругата, а през това време бащата седи на метър и половина от тях и чете вестник. Любовниците заемали различни пози, но Мийкс все така четял вестник.
— Кой е бил фотографът? — попита Джесика.
— Уордли каза, че бил икономът.
— Невероятна къща! — възкликна Джесика. — Това може да се случи само в Нова Англия.
При тази реплика всички се смяхме дълго.
Не добавих, че икономът прелъстил Уордли на четиринадесетгодишна възраст. Нито цитирах думите на Уордли за случая: „Прекарах остатъка от живота си, опитвайки се да възвърна правото си на собственост върху своя ректум“. Вероятно следваше да спазвам деликатни граници на приличие пред Джесика. Все още не ги бях установил и затова се държах предпазливо.
— На деветнадесет години — продължих — Уордли се оженил. Мисля, че е искал да смути спокойствието на баща си. Мийкс беше непоправим антисемит, а младоженката еврейка. Освен това тя имала и огромен нос.
На тях това толкова им хареса, че изпитах известно разкаяние, че продължавам, макар нищо да не можеше да се поправи — аз притежавах безсърдечността на разказвача, а следващият детайл беше съдбоносен.
— Носът й — казах аз, — така, както Уордли го описваше, се завивал към горната й устна чак дотам, че изглеждало сякаш тя души дъха на собствената си уста. Кой знае защо, може би защото беше чревоугодник, Уордли намираше това за неописуемо похотливо.
— О, надявам се, че всичко е завършило добре — коментира Джесика.
— Е, не съвсем — отговорих аз. — Съпругата на Уордли имала добро семейно възпитание. Когато открила, че и той има порнографска колекция, писало му се лошо. Тя унищожила колекцията. Но не спряла дотук. Съумяла да спечели сърцето на бащата. След пет години брак успяла така да се хареса на Мийкс, че старецът дал официална вечеря в чест на сина и снаха си. Уордли яко се напил и по-късно същата нощ разбил главата на съпругата си с един свещник. Станало така, че тя умряла от удара.
— О, не! — извика Джесика. — И всичко това се случило в онази къща на хълма?
— Да.
— А какъв беше — попита Пангборн — юридическият завършек?
— Ами може и да не ви се вярва, но не се опитаха да доказват невменяемост при защитата.
— Тогава той трябва да е излежавал присъдата.
— Да. — Нямах намерението да споменавам, че двамата с него не само бяхме учили в Ексетър, но и че всъщност се срещнахме по едно и също време в един и същи затвор.
— От думите ви си правя извода, че изглежда бащата е режисирал защитата на сина си.
— Мисля, че сте прав.
— Естествено! Ако е пледирал за невменяемост, адвокатът му е трябвало да представи на съда албумите. — Лони сплете пръсти и ги огъна навън. — Значи — продължи той, — Уордли е приел да поеме удара. Колко спечели от това, че е поседял в затвора?
— Един милион долара годишно — отговорих. — Внасяни във фонд под надзор всяка година за всяка излежана година плюс подялба с втората му майка на имението след смъртта на бащата.
— Знаете ли със сигурност дали са му изплатили парите? — попита Лони.
Джесика поклати глава:
— Не мога да повярвам, че такива хора биха спазили споразумението.
Аз свих рамене.
— Мийкс плати — отговорих им, — защото Уордли бил… задигнал албумите. Повярвайте ми, че когато Мийкс умря, мащехата спази уговорката. Мийкс Уордли Хилби Трети излезе от затвора като богат човек.
Джесика каза:
— Харесва ми как разказвате истории.
Пангборн кимна.
— Много забавно — бяха думите му.
Тя беше доволна. Пътуването до това странно място все пак като че ли бе предложило някоя и друга приятна минута.
— А дали Уордли — попита тя — възнамерява пак да живее в къщата?
Докато се колебаех какво да кажа, Пангборн отговори:
— Естествено, че не. Нашият нов приятел тука си съчинява всичко това.
— Е, Ленард — рекох, — ти ще ме подсетиш да те наема за адвокат, когато ми се наложи, нали?