— Наистина ли го съчинихте? — попита тя.
Нямах намерение да й кажа с полуусмивка „Отчасти“. Вместо това отговорих:
— Да. До последната капка — и пресуших чашата си.
Ленард без съмнение вече беше събрал сведения за това кой е собственикът на имението.
Следващият ми спомен е, че пак бях сам. Двамата се бяха преместили в залата за вечеря.
Помня, че пиех, пишех и наблюдавах водата. Някои от бележките пъхах в джоба си, а други късах. Звукът на хартията при късането събуди в мен отглас. Започнах вътрешно да се кикотя. Мислех си, че хирурзите трябва да са най-щастливите хора на земята. Да режат хората и да им се плаща за това — ето го щастието, казах си. И тази мисъл ме накара да пожелая Джесика Понд пак да е до мен. Тя сигурно би надала весел рев при тази мисъл.
Сещам се, че тогава написах една по-дълга бележка, която намерих в джоба си на следващия ден. Кой знае защо й бях сложил заглавие: „Разпознаване“. „Осъзнаването на вероятността за величие у мен винаги бива последвана от желание да убия най-близко намиращата се недостойна личност.“ После бях подчертал следващото изречение: „По-добре е да съхраниш скромна представа за себе си“.
Колкото повече препрочитах бележката обаче, толкова по-удобно като че ли се разполагах в непоколебимото високомерие, което може би представлява най-удовлетворителният аспект на соловото пиене. Мисълта, че Джесика Понд и Ленард Пангборн седяха на своята маса на по-малко от тридесетина метра, забравили за онова, което можеше да се окаже огромна опасност за тях, ми въздействаше упойващо и започнах да размишлявам — трябва да си призная, без особена страст, а по-скоро като допълнителна възможност да се развличам през поредната нощ — колко лесно би било да ги премахна. Помислете си само! Ето какъв човек бях станал за двадесет и четири дни без Пати Ларейн!
Разсъждавах така. Двама незаконно съжителстващи, всеки от тях очевидно с добро положение в техния си там свят в Калифорния, решават заедно да отидат до Бостън. Дискретни са за общите си планове. Може би ги споделят с един-двама близки приятели, може би с никого, но тъй като тръгват за Провинстаун заради една прищявка и при това с кола под наем, извършителят — ако деянието бъде извършено — трябва само да откара колата на двеста километра обратно в Бостън и да я зареже на улицата. При положение че труповете са добре заровени, ще минат седмици, а може и никога да не стане, преди някаква загриженост за безследно изчезналите мъж и жена да накара вестниците в района да дадат гласност на случая. А дали тогава някой от „Алеята на вдовицата“ ще може да си спомни как са изглеждали? Дори при такъв вариант полицията би трябвало да предположи — във връзка с местонахождението на колата — че те са се били върнали в Бостън и там са намерили смъртта си. Аз се вживявах в логиката на този прекрасен сценарий, наслаждавах се допълнително на питието си, наслаждавах се на властта, която притежавах над тях, и се радвах, че съзнанието ми може да ражда такива мисли, и там някъде… точно там някъде… ми се изгубва остатъкът от вечерта. На сутринта не бях вече в състояние задоволително да възстановя всичко.
Това, което не мога да си припомня, е дали пак започнах да пия с Понд и Пангборн, или не. Най-вероятното струва ми се, е, че съм продължил да си поркам сам, че съм се качил в колата си и съм се прибрал у дома. Ако съм направил така, трябва веднага да съм заспал. Макар че това, съдейки по следите, които намерих, когато се събудих, не беше възможно.
Имах и друг сценарий, който определено е по-ясен и логичен от сън, макар че би могло и да съм го сънувал. Той е, че Пати Ларейн се бе върнала и се бяхме скарали жестоко. Виждам устата й. При все това не си припомням нито една дума. Дали би могло да е сън?
Освен това в съзнанието ми е останало съвсем ясно запечатано, че Джесика и Ленард наистина се бяха присъединили към мен, след като се бяха нахранили, и че ги бях поканил у дома (в дома на Пати Ларейн). Седяхме в дневната и двамата ме слушаха, докато им говоря. Струва ми се, че си спомням това. После пътувахме с кола, но не е било моето порше, не бих могъл да ги кача и двамата в него. Може би бяхме тръгнали с две коли.
Спомням си също, че се върнах у дома сам. Кучето силно се изплаши от мен. То е едро, порода лабрадор, но когато наближих, побягна в ужас. Аз седнах на крайчеца на леглото си и драснах още един ред преди лягане. Това си го спомням. Задрямах седнал, втренчил поглед в бележника си. После се събудих след няколко секунди (а може би след час?) и прочетох какво съм написал: „Отчаяние е чувството, което изпитваме, когато в нас умират човешки същества“.