Отворих очи. Татуировката беше хванала коричка и лепнеше — някаква чудотворна лепенка за рани сигурно беше паднала през нощта. Въпреки това успях да прочета. Пишеше „Лоръл“. „Лоръл“, ръкописно, със син туш, със заврънкулки, насред малко червено сърце. Нека някой да каже, че нямам специален вкус, когато се отнася до щампи.
Чувството ми за хумор се разби като развалено яйце. Пати Ларейн също бе видяла тази татуировка. Снощи! Изведнъж съзрях съвсем ясно образа й. Крещеше ми в нашата дневна: „Лоръл? Как смееш пак да ми натрапваш тази Лоръл?“.
Да, но доколко това се беше случило реално? За мен бе очевидно, че съм в състояние да си измислям разговори така лесно, както и да ги преживявам. В края на краищата нима не бях писател? Пати Ларейн изчезна преди двадесет и пет дни с един черен жребец, когото сама си бе избрала, едър, муден, прекрасно сложен позьор, дето се навърташе насам през лятото, готов да извлече полза от плътското влечение към чернокожите мъже, което се таи в сърцата на някои блондинки като гръм и мълнии. Или, доколкото аз бих могъл да зная, тлее в сърцата им като мазен парцал зад вратата на обор. Каквото и да беше изпитала тя, последиците бяха недвусмислени. Веднъж годишно, да речем в продължение на един или два сезона, тя се впускаше да се повесели с някой господин Черньо. С някой по-голям черньо. Можеше да е по-тромав, можеше и да е бърз като баскетболист, но винаги беше голям. Размерите им ме лишаваха от възможността физически да се изравня с тях — мисля, че й доставяше наслада да изразява презрението си към мен, че при тези обстоятелства не бях достатъчно смел да заредя пистолета си и да ги прогоня от дома. „Както баща ти би го направил в Северна Каролина ли?“ — питах я. „Разбира се“ — отговаряше тя с цялата си дръзка, злобничка, без спирачки уста на осемнадесетгодишно девойче в отрязани дънки, спряла да се налочи с лимонада „Доктор Пепър“ на някоя бензиностанция. Господи, тя нямаше страх от мен. Изпитвах ужас, че наистина ще си взема пистолета, но не за да прогоня господин Черньо. Той само присвояваше онова, което и аз бих задигнал, ако можех да му запълня бандажа и да се поизпотя както следва според черната му логика. Не, боях се, че ще взема пистолета си и няма да се махна от къщата, преди да съм изпразнил един пълнител в нейното свръхсамодоволно лице, с изписано върху него „да ти го начукам“.
Но все пак! Защо бях решил, че трябва да натрапя името Лоръл на съпругата си? Знаех, че това е единствената жена, на която Пати не би простила. Аз ходех точно с Лоръл, в края на краищата, когато срещнах Пати, само че името й беше Маделин Фалкоу. Пати беше настояла да й вика Лоръл още когато се запознаха. По-късно научих, че „Лоръл“ е умалително от Лорелай — Пати не обичаше Маделин Фалкоу. Нима бях избрал тази татуировка, за да накажа Пати? Тя наистина ли бе идвала в къщата? Или живеех с фрагменти от снощния си сън?
Дойде ми наум, че ако съпругата ми действително бе идвала да ме посети и след това си бе тръгнала, трябва да бяха останали някакви следи. Пати Ларейн обикновено зарязваше наполовина използвани предмети след себе си. Червилото й сигурно бе останало по чашите ни. Това ми стигаше, за да се облека и сляза долу по стълбите, ала в дневната нямаше следи от нея. Пепелниците бяха чисти. Но защо тогава станах два пъти по-уверен, че разговорът ни се е състоял. Каква полза има от уликите, щом умът ни бива подстрекаван да вярва в обратното на това, за което има доказателства? Тогава ми мина през ум, че истинското изпитание на силата, действителният тонус на душевната ни мускулатура, така да се каже, проверката за доказване на здравия ни разсъдък е способността да търпим въпрос след въпрос, без да имаме видим отговор.
Оказа се полезно, че имам такова разбиране, защото то скоро ми потрябва. През нощта в кухнята кучето се бе почувствало зле. Драгоценното съдържание на корема му бе осквернило линолеума. И което бе по-лошо, якето, което носех предната вечер, висеше на един стол със засъхнала по него кръв. Опипах ноздрите си. Често получавах кръвоизлив от носа. Но каналите изглеждаха чисти. Сега страхът, с който се бях събудил, ме разтърси отново. Когато поех дъх, в белите ми дробове просвири надигащ се ужас.