— Не крия запаси там — заявих аз.
— Не ти казвам, че го правиш. Не искам нищо да знам. Просто ти казвам, че аз ако си бях оставил нещо там, щях да си помисля дали да не го извадя.
— Защо?
— Не мога всичко да ти казвам.
— Искаш само да ме почешеш по бастуна ли?
Той доста помълча, преди да отговори.
— Виж какво — рече, — аз бях по-рано в щатската гвардия. Знаеш това. И ги познавам какви са. Повечето от тях са готини момчета. Не си падат много по хумора и никога няма да бъдат като теб, но иначе са готини.
Кимнах. Чаках го. Мислех, че ще продължи. След като той не продължи, казах:
— Те не си падат много по марихуаната.
— Ненавиждат я — отговори той. — Не си ври носа там. — Тупна ме яко по гърба и изчезна в посока на канцелариите в сутерена на Градския съвет.
Трудно ми беше да повярвам, че нашите щатски гвардейци, които схващат като част от длъжностните си характеристики мързелуването през есента, зимата и пролетта, за да бъдат достатъчно ентусиазирани за безкрайните мъки през трите месеца на претовареното лято и лудницата в Кейп Код, че те сега, през ноември, ще се стекат насам откъм казармите си в Южен Ярмут, за да претърсват Централен Кейп за всички миниатюрни плантацийки с марихуана в Орлиънс, Истхам, Уелфлийт и Труро. Но пък може и да им бе станало скучно. А можеше и да знаят за моето парцелче. Понякога си мислех, че в Кейп има точно толкова доносници, колкото и наркомани. В Провинстаун определено занятието за събиране на информация и на дезинформация за наркоманите, участието в сделки и двойни игри беше четвъртият по големина отрасъл, непосредствено след туристите за един ден, промишления риболов и сборищата на педитата.
Ако щатските гвардейци знаеха за моята плантацийка — а може би беше редно да се запитам „Как биха могли да не знаят?“ — тогава трябваше ли да приема, че са и благоразположени към съпругата ми и мен самия? Изглеждаше много съмнително. Нашите летни забави бяха твърде прочути. Пати Ларейн притежаваше многочислени недостатъци — лудо сърце и безусловно коварство са два, които мога да изброя на минутата — ала тя притежаваше и прекрасната добродетел, че не е сноб. Би могло да се каже, че трудно би могла да си позволи да бъде, като се вземе предвид потеклото й на провинциална загубенячка, обаче това някога да е възпряло някого? Ако след процеса тя бе останала в Тампа, или дръзко се бе преместила в Палм Бийч, щяло е да й се наложи да приложи тактиката, която амбициозните й предшественички бяха усъвършенствали: като разпределя силите си, със стрелба от прикритие, с нежни нокти, с кротост да постигне целта да се омъжи за още по-порядъчен човек от Уордли — това беше единствената игра с голям залог за собственото аз, която една богата и прочута разведена жена би могла да играе на Златния бряг. Интересен начин на живот, ако човек има необходимата дарба.
Разбира се, аз никога не съм имал претенцията, че познавам Пати. Тя може дори да е била влюбена в мен. Трудно е да се намери по-ясно обяснение. Аз силно вярвам на „бръснача“ на Уилям Окам, който формулира, че най-простото обяснение, което излага фактите, със сигурност е вярното обяснение. Тъй като не бях нищо повече от личния й шофьор през годината, преди да се оженим и след като бях „осрал всичко“ (така се изрази тя), решавайки, че нямам желание да убивам съпруга й, тъй като бях освен това бивш пандизчия, който определено не би могъл да я води под ръка по мраморните стълбища на палатите в Палм Бийч, за мен никога не стана понятно защо бе пожелала средно привлекателното ми присъствие в брака си, освен ако наистина не изпитваше някакво полезно за здравето размекване в своята душа. Не знам. Известно време бяхме добре в леглото, но това се разбира от само себе си. Иначе защо една жена ще се омъжи за някого под стандарта си. По-късно, когато всичко тръгна зле, започнах да се питам дали целта на истинския изблик на чувствата й не бе да открие пропастта, скрита под тщеславието ми. Дяволска работа.
Както и да е. След като пристигнахме в Провинстаун, най-важното за мен бе, че тя не се оказа сноб. Човек не би могъл да се премести в това градче, ако е сноб и ако преуспяването в обществото е целта му. Бих искал някоя година някой социолог да си опита здравината на зъбите, като се хване с уникалната класова система на местното ни общество. Градчето, както сигурно с удоволствие бих се заел да обяснявам на Джесика Понд, ако бях имал такава възможност, някога, преди сто и петдесет години, е било пристанище на китоловци. По онова време капитаните янки от Кейп Код представлявали върхушката и те докарали от Азорските острови португалци за екипаж на корабите си. След това янки и португалци започнали да встъпват в смесени бракове (така както шотландци и ирландци с индианки, роялисти от Каролина с робини, евреи и протестантки имали навика да правят това). Понастоящем половината португалци носеха фамилии на янки, като Кук и Сноу, и независимо от имената си, владееха града. През зимата португалците контролираха почти целия град — риболовната флотилия, градската управа, църквата Сейнт Питър, редовия състав на полицията, те бяха повечето от учителите и учениците в основното училище и в гимназията. През лятото португалците държаха също девет десети от стаите под наем и повече от половината от баровете и кабаретата. При все това като върхушка те изглеждаха като оклепани с грес предавателни кутии на двигатели. Не общуваха с останалите и не им беше приятно да притежават големи къщи по хълмовете. И най-богатият португалец би могъл, доколкото ми бе известно, да живее до някой най-голям бедняк и освен по новия пласт боя, къщите им не можеха да бъдат различени. Не съм чувал синът на някой португалец да е посещавал някой прочут университет. Може би всички те се отнасяха с голяма почтителност към гнева на океана.