Така че ако някой искаше да види как се пръскат пари, трябваше да изчака лятото, когато затворените общества на психоаналитици и преуспяващи, занимаващи се с изкуство представители на либералните среди пристигаха от Ню Йорк и се оказваха обкръжени от една огромна панорама на членове на дружества на педита, информатори на службите за борба с наркоманията, търговци на дрога, половината Гринич Вилидж и Сохо. Художници, самонадеяни художници, шайки мотоциклетисти, пачаври, хипита, битници с всичките си деца прииждаха тук, плюс десетки хиляди туристи дневно с колите си от абсолютно всички щати, за да видят за няколко часа какво представлява Провинстаун, защото ей го къде беше — в самия край на картата. Хората изпитват влечение към края на пътя.
В този мравуняк, където местните граждани бяха цялата върхушка, а най-импозантните ни летни пансиони (с едно-две изключения) бяха крайморски вилички средна ръка; в този курорт, където нямаше домове палати (имаше само един), луксозни хотели и булеварди! — Провинстаун притежаваше само две наистина дълги улици (останалите не бяха нищо друго освен свързващи пресечки) — в едно селце в залива, където най-приятното място за разходки беше един кей и където никоя увеселителна яхта, газеща дълбоко, не би могла да влезе без тревоги за отлива; в градче, където мерилото за облекло беше щампата на фланелката ви, как бихте могли да преуспеете? Така че не бихте организирали големи купони, за да предизвикате внимание. Освен ако не сте Пати Ларейн, защото стотина интересно изглеждащи — с други думи ексцентрични — непознати хора в лятната й всекидневна беше минимумът, който й бе необходим, аз да балансира раздразнителността и копнежа за веселби в сърцето си. Пати Ларейн може и да бе прочела само десет книги през целия си живот, но едната от тях беше „Великият Гетсби“. Познайте в ролята на кого се виждаше? Очарователна също като Гетсби. Когато купоните продължаваха достатъчно дълго и ако луната при пълнолуние изгрееше по-късно, тя изваждаше фанфара си от времето на гимназията, за да изсвири в нощта отбой на луната. Не се опитвайте да й казвате, че не е време за отбой.
Не, щатските гвардейци не биха могли да ни харесат. Те бяха стиснати като авиопилоти, а никога толкова много не е било разхищавано по купони, където почти нищо полезно не е било постигано. Такова прахосничество не можеше да не подразни щатските гвардейци. А освен това — през последните две лета — кокаинът се мъдреше в купа на показ, а Пати Ларейн, която обичаше сама да отваря вратата, сложила ръка на кръста, редом с човека, нает за охрана (почти винаги някой местен юнак, як за двама), в никакъв случай не беше жена, която не би поела риска да пропусне някое непознато лице. Всички идваха непоканени през главния вход. Доносниците си смъркаха от нашия кокаин, сякаш беше коя да е друга екзалтираща мъзга.
Не мога да се преструвам обаче, че аз лично бях безразличен към купата. Двамата с Пати Ларейн се скарахме дали да я оставяме на показ. Реших, че Пати е привикнала към кокаина по-силно, отколкото си признаваше, докато аз вече мразех тая дрога. Една от най-тежките години на живота си бях похабил да купувам и продавам бялата смърт — поех си пътя за панделата, защото ме гепиха за кокаина.
Не, щатските гвардейци не биха ме харесали особено. При все това в този студен ноемврийски следобед ми беше трудно да си ги представя търсещи духовно отмъщение в боен ред пред парцелчето ми с марихуана. По време на лятната лудница — да. През предишното лято, в неистовото августовско умопомрачение, когато ми бяха предали, че се очаква акция, аз изтичах до Труро в най-голямата жега през деня (когато се смята, че е груба грешка да се прибира реколтата — растенията се увреждат вътрешно) и окосих всичко, след което прекарах цяла безумна нощ (трябваше да давам и обяснения за отсъствието си от няколко купона) да увивам току-що отрязаните стъбла във вестник и да ги складирам. Не направих нищо както трябва, затова не повярвах на сърдечните поздравления на Риджънси за качеството на продукцията от преди година (може би Пати Ларейн му беше мушнала в джоба две чудесно свити тайландски дози, а му бе казала, че са домашно производство). Както и да е, следващата ми реколта, наскоро прибирана, през септември, наистина имаше аромат, можете да го наречете душевна специфика. Макар че миришеше леко на гранливо от горите и мочурищата на Труро, аз все пак вярвах, че предлага типичния за нашето крайбрежие влажен дъх. Може да изпушите и хиляда дози и пак да не разберете за какво говоря, но аз наистина отглеждах марихуана с прекрасна жилка. Ако някой иска да преживее илюзията, че може да общува с умрелите или поне да се задоволи с възможността те да му шепнат, за това моята дрога е чудна. Отдавам го на много фактори, сред които не най-маловажният е, че горите край Труро се обитават от духове. Преди години — вече ще станат повече от десет — един млад португалец от Провинстаун убил четири момичета, разчленил телата им и ги заровил в няколко гроба сред нискораслата гора тук. Аз изключително силно усещах присъствието на мъртвите момичета вцепенени, обезобразени, стаили своя укор. Спомням си, че когато тази година прибирах реколтата — пак се налагаше да бързам, защото някакъв ураган (той след това се отклони към океана) се очакваше да ни връхлети, и наистина поривите на вятъра имаха силата на експлозии — беше горещ, притъмнял, зареден с буря ден в средата на септември и докато страшен прибой се блъскаше с все сила в подпорните стени там, в Провинстаун, а хората тичаха напред-назад да заковават на прозорците допълнителни капаци, аз се потях като блатен плъх сред почти изпадналите в истерия буболечки в гората край Труро, на повече от десет километра разстояние. Каква атмосфера на мъст витаеше само!