— Коя половина? — попитах.
— Нападението.
Между нас това бе плисъкът на прибоя. Той уталожваше водите. Тя можеше да демонстрира несдържания си смях, а аз двете си леко разтворени устни.
— Защо имаш такава злобна усмивка? — попита ме тя.
— Може би е трябвало да изчукаш другата половина.
Това й хареса.
— О, Тими Мак, понякога си чудесен. — Тя издълбоко всмукна от „Урагана“. Никога друг път опустошенията на изпепеляващото й влечение (към какво, не мога да твърдя — бих искал да мога) не се забелязваха така ясно, както когато всмукваше дима. Тогава устните й се свиваха презрително, зъбите й се оголваха, димът кипеше — сякаш бурен порой се отприщваше през тесен шлюз.
— Ъхъ-ъ — рече тя. — Започнах като човек на живота, но веднага след като се разведох първия път, реших, че ще бъда вещица. Оттогава съм такава. Ти какво ще направиш заради това?
— Ще се моля — отговорих.
Това я преобрази.
— Сега ще надуя фанфара си — каза ми. — Тази нощ има истинска луна.
— Ще събудиш Адския град.
— Точно това искам. Тия шибани лайнари не бива да спят. Стават много силни. Някой трябва да ги удържа.
— Ти говориш като опитна вещица.
— Е, душичко, че аз съм бяла вещица. Блондинките сме такива.
— Ти не си блондинка. Космите на котето ти те издават, че си брюнетка.
— Това е резултат на покварата. Космите на котето ми бяха златноруси, преди да ги опърля с отбора по футбол.
Ако тя винаги се държеше така, бихме могли да продължаваме да си пием вечно. Но още едно всмукване от марихуаната я запрати към върха на „Жилото на урагана“. Адският град започна да се размърдва.
Нека не се преструвам, че бях имунизиран срещу окултните й претенции. Никога не бях успявал да сключа мир във философско отношение с представата за призраците, нито пък да стигна сам до някакъв извод. Че човек може да умре и пак да остане жив в някой пласт на атмосферата не ми се струваше по-абсурдно от представата, че всички съставни части на личността престават да съществуват след смъртта. Нещо повече, при съществуващия спектър от човешки отклик на даден въпрос аз бях готов да приема, че някои мъртви остават близо до нас, други отиват по-надалече или пък напълно изчезват.
Адският град обаче беше изключителен случай. Когато си запалвах „Жилото на урагана“, той ставаше факт. Преди сто и петдесет години, когато ловът на китове е бил все още оживен във водите в този район, на другия край на пристанището на Провинстаун изникнал един град на курви; там сега няма нищо освен отдавна изоставена ивица пясък. През годините, след като се прекратил ловът на китове, всички складове и бордеи — публични домове, били качени на салове и пренесени по вода на другата страна на залива. Към половината стари къщи на Провинстаун били придадени тези бараки. Тъй че макар и голяма част от най-налудничавите ни настроения заради „Жилото на урагана“ да бяха ни спохождали благодарение на любезността на Пати Ларейн, част от проявите водеха началото си, мисля, от нашия дом сам по себе си. Половината ни имущество — прагове, гвоздеи, напречни греди, стени, тавани бяха пренесени със салове от Адския град преди повече от век и по такъв начин ни бяха превърнали в най-веществената част от онзи изчезнал град. Нещичко от един загинал Клондайк на курви, контрабандисти и китоловци, току-що мушнали заплатата в джоба си, още бе живо в стените ни. Имало беше и отвратителни главорези, които в безлунни нощи палели огън на отдалечения бряг, за да примамят някой плавателен съд да повярва, че обръща при фара. Така се случвало корабът да влезе в пристанището съвсем ненавреме и да заседне в плитчини. При което злодеите ограбвали потъващия платноход. Пати Ларейн твърдеше, че чувала виковете на моряците, които бивали избивани, когато се опитвали да отблъснат лодките на мародерите. Каква ли библейска сцена е представлявал Адският град с педерастите си, содомитите си и курвите си, които препредавали заразите на вековете на всеки пират с окървавена брада? По онова време Провинстаун е бил просто достатъчно далече, за да съхрани представата на янките за благоприличието на алеите на вдовиците и белите църкви. Можете да си представите значи какво смесване на духове е станало, когато ловът на китове спрял и бараките на Адския град били прехвърлени по вода при нас.