Затова и изпитвах доста силна боязън, че ще местя запасите си, почти като ужаса, с който се бях събудил днес сутринта. Истината е, че ми бе потребно да оставя всичко така, както си беше. Въпреки това свих от автострадата по черния път, който (след един или два кръстопътя) щеше да ме отведе накрая до песъчливата алея насред гората. Докато карах бавно, започнах да си давам сметка колко често ми се бе налагало да призовавам способностите си да балансирам през този ден. Как другояче можеше да се обясни апломбът ми — предвид всичко случило се! — в диалога с Алвин Лутър? В края на краищата откъде се бе появила татуировката?
В този миг ми се наложи да спра колата. Откъде се бе появила наистина татуировката? Мисълта за това сякаш ме споходи за пръв път. Без предупреждение едва не получих пристъп като кучето.
Ще ви кажа само, че когато най-после успях да потегля, се движех с абсурдната предпазливост, с която слабите шофьори държат кормилото, след като по чудо са избягнали сблъскване. Едва-едва пълзях.
По този начин изминах страничните пътища край Труро в този хладен следобед — слънцето повече никога ли нямаше да изгрее? — и се вглеждах в лишеите по стволовете на дърветата така, сякаш жълтите им спори можеха да ми кажат много; взирах се в сините пощенски кутии край пътя, като че те самите бяха гаранция за спокойствие, и дори спрях при позеленял бронзов знак на едно кръстовище, за да прочета релефните метални букви, с които се отдаваше почит на местно момче, загинало в отдавнашна война. Минах покрай не един жив плет пред не една подобна на сандък за сол къща с покрив от посивели шинди, чиито посипани с натрошени раковини алеи все така предлагаха полъх на море. В гората през днешния следобед вятърът бе силен и щом спирах колата, до мен достигаше сподавеният му рев, сякаш мощен прибой заливаше върховете на дърветата. После пак излязох от гората, изкачвах се и се спусках по стръмни леки възвишения, минах край тресавища и блата, от които се носеше крякане, през котловини. Стигнах до един кладенец край пътя, за който си спомнях, спрях и надзърнах да видя дъното му, откъдето, как го знаех, към мен щеше да проблесне зелен мъх. Скоро пак навлязох в гората и шосето с настилка свърши. Сега трябваше да превключа на малка предавка по песъчливата алея и одрасках най-напред едната страна на поршето, после другата в шубраците и трънаците, но издатината по средата беше толкова висока, че не смеех да се движа по коловозите.
След това ме обхвана несигурност дали ще мога да си пробия път. Алеята се пресичаше от ручеи, а на няколко места ми се наложи да прегазя плитки вирчета, където дърветата бяха израснали плътно едно до друго в горната си част и образуваха тунели от листа. Винаги съм обичал в следобеди без слънце да пътувам с колата из мрачния, сдържан релеф на хълмовете и горите край Труро. Провинстаун, дори през зимата, би могъл да ви се стори оживен като миньорски град, в сравнение с липсата на жива душа, която се предлагаше тук. От върха на всяко от тези скромни възвишения, ако духаше силен вятър като днес, човек можеше да наблюдава как в далечината водата на океана се мята като във воденичен улей от светлина и бяла пяна, а в същото време цветът на езерцата в падините напомня тъмен мръсен бронз. Цялата палитра на горите сякаш се бе побрала тук. Обичах унилото зелено на тревата по дюните и светлозлатистия цвят на водораслите, а в тази панорама на късната есен, когато кървавочервеното и тъмнооранжевото по листата е избеляло, цветовете се свеждат само до сиво, зелено и кафяво, но как преливат само! Очите ми можеха да откриват танца на оттенъците, запазил се тук между сиво-зеленото и гълъбовосивото, между люляковосивото и тъмносивото, между кафявото на орловата папрат и жълъдово кафявото, между лисичето червеникавокафяво и сиво-кафявото, между мишия цвят и сивото на ливадната чучулига, а също тъмнозелената багра на мъха, на торфения мъх, елхово зеленото на бодливата зеленика и зеленината на морската вода на хоризонта. Погледът ми току се стрелкаше от лишея по някое дърво към пирена в някоя ливада, местеше се от водораслите в езерцата към червения клен (който вече не беше червен, а кафяв като влажна кора), а ароматът на смолистия бор и извивките на нискораслия дъб бяха там, сред безмълвието на гората, и вятърът в листата им горе пак носеше мощния тътен на прибоя: „Всичко, което някога е живяло, крещи, че иска да живее пак“ — това говореше този тътен.
И така, спрях колата на място, откъдето можех да гледам и езерцето, и океана, и се опитах да намеря покой в меките скръбни багри, ала сърцето ми сега биеше силно. Продължих с колата, докато стигнах до моята пътечка, отбиваща се от песъчливата алея, и там спрях и излязох, за да се опитам да си възвърна онова чисто чувство, че съм съвсем сам, което гората преди ми беше създавала. Но не успях. През последните дни тук бяха идвали хора.