Не би могло да има друг град като този. Ако сте свръхчувствителни към тълпите, през лятото бихте могли да предадете богу дух от близостта до толкова човешки същества. От друга страна, ако не сте в състояние да понасяте самотата, вместилището на душата ви би могло да се препълни с ужас през дългата зима. Остров Мартас Винярд, на по-малко от осемдесет километра в югозападна посока, бе преживял израстването на планините и ерозията им, възкачването и снишаването на океаните, разцвета и смъртта на великите гори и тресавища. Динозаври бяха преминавали през Мартас Винярд и костите им лежаха пресовани в долните пластове. Ледници бяха идвали и се оттегляли, завличайки острова на север и изтласквайки го като ферибот пак на юг. В Мартас Винярд имаше вкаменелости отпреди милион години. Северната част на Кейп Код обаче, където се намираше моята къща, и сушата, която аз обитавах — онази продълговата свределообразна ивица земя, покрита с шубраци и дюни, която се извива навътре в себе си спираловидно в самия край на носа — тя бе образувана от ветровете и морето едва през последните десет хиляди години. А това от гледна точка на геологическото време не би могло да е равно на повече от една нощ.
Може би затова Провинстаун е толкова красив. Заченат нощем (човек би могъл да се закълне, че той е бил сътворен, докато е вилняла някоя ужасна буря), неговите пясъчни плитчини все още искряха призори с влажната девствена невинност на земя, изложила се за пръв път под слънцето. Десетилетия наред художници идваха да рисуват светлината на Провинстаун, правеха се сравнения с лагуните на Венеция и мочурищата на Холандия, но накрая лятото свършваше и човечето художници си тръгваха, и дългата, опърпана долна дреха на сивата зима на Нова Англия, сива като духа на настроението ми, се спускаше да погостува. И човек си спомняше тогава, че тази земя е само на десет хиляди години и че призраците тук нямат корени. Ние нямахме останките от вкаменелости на Мартас Винярд, за да потискат духа ни, не, нямаше какво да приюти нашите привидения и те се носеха по течението, гонени от вятъра по двете други улици на нашия град, които се виеха успоредно със залива, като две стари моми, тръгнали на разходка до църквата.
Ако това дава ясна представа как разсъждаваше мозъкът ми през двадесет и четвъртия ден, видно е, че бях склонен към самоанализ и мудни формулировки, че бях тъжен и преследван от мислите си. Двадесет и четири дни без съпругата, която обичате и мразите и от която несъмнено се страхувате, с гаранция могат да ви привържат към нея, както угарката сама по себе си е примката на пристрастяването. Как мразех само вкуса на цигарите сега, когато пак бях пропушил!
Имах усещането, че през този ден ходих пеш до другия край на града и обратно до моята къща — нейната къща; с парите на Пати Ларейн беше купен нашият дом. Извървях пет километра по Търговската улица и се върнах назад през остатъка на целия този мрачен следобед, но не си спомням нито с кого съм говорил, нито колко — много или малко — души минаха с кола и ми предложиха да ме качат. Не, спомням си, че стигнах пеш до самия край на града, извън него, там, където последната къща граничи с онова място от плажната ивица, на което първите заселници най-напред са стъпили на брега на Америка. Да, не при Плимут, а точно тук те бяха стъпили на сушата.
Често се връщам в размисли към това събитие. Заселниците, след като прекосили Атлантика, се изправили пред стръмните скали на Кейп Код, това било първата земя, която съзрели. На този закътан бряг прибоят в най-лошия случай се разбива на триметрови вълни. В безветрени дни опасността е още по-голяма: плавателният съд може да бъде изтласкан напред от неумолимите приливи и да заседне в плитчините. Не подводните скали, а подвижните дюни могат да ви потопят край Кейп Код. Какъв ли страх са изпитали заселниците, когато са чули нескончаемия тътен на прибоя! Кой би посмял да се приближи до този бряг с кораби като техните? Поели на юг, а бялата безлюдна брегова линия си оставала все така неумолима — без следа от заливче. Само дългата права плажна ивица. И те опитали да тръгнат на север и само след ден видели, че брегът се вдава на запад и продължава да се извива, като дори се извърта на юг. Що за измамна суша било това? Сега вече плавали на изток, изминали били три четвърти от пътя, заобикаляйки откъм север. Дали не обхождали някое вдадено като ухо вътрешно море? Те заобиколили носа и хвърлили котва откъм подветрената страна. Било едно естествено пристанище, защитено наистина като вътрешността на ухо. Оттам спуснали лодки и с гребане стигнали брега. Една паметна плоча отбелязва мястото на първия досег със сушата. Намира се в началото на вълнолома, който сега защитава мочурищата ни в околностите на града от опустошенията на океана. Там е краят на пътя, най-отдалечената точка, до която туристите могат да стигнат с колите си в посока нос Кейп Код и да попаднат на мястото, където първите заселници са слезли на брега. Едва няколко седмици по-късно, след дълъг период лошо време и след като установили, че има твърде малко дивеч за ловуване, както и немного обработваема земя на тази песъчлива суша, заселниците отплавали на запад през залива към Плимут.