Но нека опиша жената. Заслужаваше си да я огледаш. Тя трябва да беше петнадесет години по-стара от съпругата ми и следователно наближаваше петдесетте, но колко разкошно ги наближаваше! Навремето имаше една порнозвезда на име Дженифър Уелс, която изглеждаше по същия начин. Тя имаше големи, добре закръглени, похотливи гърди — едното зърно наклонено на изток, другото щръкнало на запад — вдлъбнат пъп, объл, типично женски корем, сладко и закачливо раздалечени бутове и тъмно окосмяване на венериния хълм. Точно това още по-силно възбуждаше похотливостта на всички, които си купуваха билет, за да гледат Дженифър Уелс. Всяка дама, която реши да се превърне в блондинка, е истинска блондинка.
Да, лицето на новата ми съседка беше също като на порнозвездата Дженифър Уелс — безспорно привлекателно. Тя имаше очарователно вирнат нос и уста с пълни нацупени устни, така разглезена и арогантна, като самия дъх на секса. Ноздрите й потръпваха, ноктите й — да си го набутат феминистките! — бяха със скандално изпипан маникюр, покрити със сребърен лак, който съответстваше на сребристосиния грим над очите й. Страхотно парче! Анахронизъм. Най-самодоволната представителка на мангизлиите от Западния бряг. От Санта Барбара ли беше? От Ла Джола? Пасадена? Откъдето и да беше, тя определено бе живяла в затворен кръг на бриджори. Идеално издокараните блондинки са абсолютно нужни там, както и горчицата за говеждо „пастрами“. Калифорния на големите компании се втурна в душата ми.
Трудно мога да опиша колко оскърбително ми изглеждаше всичко. Все едно да лепнете свастика върху табелата на Обществото за обединение на евреите. Тази руса жена така изцяло ми напомняше за Пати Ларейн, че се почувствах длъжен да премина в атака. Но какво да направя? Трудно можех да кажа. В най-лошия случай поне да им смачкам настроението.
И така аз се заслушах. Тя беше една безупречно облечена възпълна дама, която обичаше да пие. Можеше да обръща чашите една след друга. Скоч, разбира се. „Чивас Регал“. Наричаше го „чиви“. „Госпожице — поръчваше на келнерката, — дайте ми още едно чиви. С много диамантчета.“ Така наричаше леда, ха-ха.
— Разбира се, че съм ти омръзнала — обърна се тя към своя любим с висок и крайно самоуверен глас, сякаш беше в състояние да премери до капчица точно колко секс би могла да приеме. Цяла електроцентрала. Има гласове, които резонират с най-потайните ви струни като камертон. Нейният бе такъв. Грубо е да се каже, но човек е готов да направи много заради един такъв глас. Винаги съществува надеждата, че влажният му малък родственик долу може да предложи нещо от този род на вашите прелести.
Пати Ларейн имаше такъв глас. Тя понякога сатанински въртеше устни, за да каже: „много сухо мартини“ (което, разбира се, можете да сте сигурни, държеше да нарича „марти секо“). „Джинът е причината — казваше тя с целия дрезгав ентусиазъм на своя готов да запрепуска ларинкс, — да, джинът, дето умори старата госпожа. Да, задник такъв!“ — о, и ще те накара най-нежно да се включиш в майтапа, сякаш, ей богу, дори и ти, задник такъв, би могъл да се чувстваш добре, ако ти се даде възможност да си неин човек. Но пък Пати Ларейн беше свързана с друг вид богатство, в точния смисъл на думата, вторично. Вторият й съпруг Мийкс Уордли Хилби Трети (когото тя веднъж съвсем сериозно се опитваше да ме придума да убия) беше наследник на богат стар род от Тампа и тя яко му пускаше кръв, но не между очите, по-скоро откъм финансовия му дирник, благодарение на адвоката си по бракоразвода, голям цар (който, все си мислех с болка, вероятно й масажираше корема отвътре всяка нощ за известно време, но пък човек не може да очаква нещо друго от един всеотдаен адвокат по бракоразводни дела — трябва да си платиш, когато се представят свидетелски показания). Макар че Пати Ларейн беше скроена така, че имаше склонност към избухливост и по онова време беше люта като бурканче с подправки, той сведе дързостта в характера й до мекотата на по-благи билки. С помощта на усилени тренировки (беше един от първите, който започна да използва видеокамера за репетициите) той й показа как да се държи развълнувано на свидетелската скамейка и така да накара окото на правосъдието — простете ми! — да се превърне в един тлъст, дърт съдия, който се топи от умиление. Преди да се стигне до края, нейните брачни прегрешения (и съпругът й имаше свидетели) бяха представени като момински заблуди на една държана в изолация и несправедливо оскърбявана светска дама. Всеки бивш любовник, явил се като свидетел срещу нея, беше обрисуван като пореден неин несполучлив опит да лекува сърцето си, което съпругът беше разбил. Пати, макар да беше започнала живота си като добродетелна гимназистка, фанатично крещяща по състезания, просто една малка провинциална загубенячка от скромно градче в Северна Каролина, по времето, когато бе започнала да се развежда с Уордли (за да се омъжи за мен), беше придобила някои светски маниери. Дявол да го вземе, двамата с адвоката й бяха станали също като Лънт и Фонтане по начина, по който бяха в състояние да си подават напред-назад паница супа през скамейката на свидетелите. Потомъкът на старо богатство от Западното крайбрежие на Флорида безспорно беше лишен от един дял от основния си капитал. По такъв начин се оказа, че Пати е станала състоятелен човек.