Агата Кристи
Мъжеството на Едуард Робинсън
С едно движение на силните си ръце Бил я повдигна нагоре и я притисна до гърдите си. С притаен дъх, тя подаде устните си за такава целувка, каквато не беше и сънувал…
С въздишка господин Едуард Робинсън остави „Когато царува любовта“ и погледна през прозореца на вагона на метрото. Минаваха през Стемфорд Брук. Едуард Робинсън си мислеше за Бил. Бил беше стопроцентов мъж, любимец на писателките. Едуард му завиждаше за мускулите, за суровата красота и за голямата му страст. Отново взе книгата и прочете описанието на гордата Марчеза Бианка, тази, която бе подала устните си. Красотата й беше толкова зашеметяваща, опиянението, което предизвикваше — толкова голямо, че силни мъже падаха като кегли пред нея, слаби и безпомощни от любов.
„Разбира се — каза си Едуард. — Всичко това са глупости. Всичко е глупост наистина. И все пак се чудя…“
Погледът му беше замечтан. Дали някъде го има този свят на романтика и приключения? Има ли жени, чиято красота опиянява? Има ли любов, която те поглъща като огън?
„Но истинският живот е това — каза си Едуард. — Трябва да продължа по същия начин, както и всички други хора.“
Според него той трябваше да се смята, общо взето, за щастлив млад човек. Имаше отлична работа — чиновник в преуспяващ концерн. Здравето му бе добро, не трябваше да издържа никого и беше сгоден за Мод.
Но мисълта за Мод помрачи лицето му. Въпреки че никога не би го признал, той се боеше от Мод. Обичаше я, да, още си спомня вълнението, което изпита, възхищавайки се на бялото и вратле, стърчащо над евтината блуза за четири лири и единадесет пенса, когато за пръв път я срещна. Седеше зад нея в киното. Приятелят му, с който бяха там, я познаваше и ги запозна. Без съмнение, Мод беше изключителен човек. Хубава и умна, много женствена и винаги беше права за всичко. Всеки казваше, че е такъв тип момиче, което ще бъде отлична съпруга.
Едуард се зачуди дали Марчеза Бианка би била отлична съпруга. Малко се съмняваше. Не можеше да си представи сластолюбивата Бианка с алените й устни и полюляващо се тяло, смирено да шие копчетата, например, на мъжествения Бил. Не, Бианка беше Романтика, а това тук — истинския живот. Двамата с Мод ще са много щастливи заедно. Тя е толкова практична…
Но, въпреки това, му се искаше тя да не е такава — е, толкова рязка в обноските си. Толкова склонна да „се нахвърли върху него“.
Разбира се, тя го правеше от благоразумие и практичност. Мод беше много практична. Обикновено Едуард също беше много практичен, но понякога… Той например искаше да се оженят тази Коледа. Мод беше отбелязала колко по-разумно би било да изчакат известно време, може би година-две. Заплатата му не беше голяма. Беше поискал да й подари скъп пръстен — обзе я ужас, накара го да върне пръстена и да го замени с по-евтин. Качествата й бяха много, но понякога на Едуард му се искаше тя да има повече недостатъци и по-малко добродетели. Тъкмо добродетелите й го бяха тласкали към отчаяни стъпки.
Например…
Виновно се изчерви. Трябваше да й каже и то скоро. Тайната му вина вече го принуждаваше да се държи странно. Утре беше първия от трите празника — Бъдни вечер, Коледа и втория ден на Коледа. Беше предложила той да дойде и да прекара със семейството й Бъдни вечер, а той успя да се измъкне по непохватен и глупав начин, който не можеше да не събуди подозренията й. Разказа й една дълга и лъжлива история за негов приятел в провинцията, с когото обещал да прекара този ден.
А не съществуваше никакъв приятел в провинцията. Съществуваше само неговата тайна и вина.
Преди три месеца Едуард Робинсън заедно с неколкостотин хиляди други млади мъже беше се включил в състезание, организирано от един седмичник. Трябваше да се подредят дванадесет женски имена в зависимост от тяхната популярност. На Едуард му дойде прекрасна идея. Неговите собствени предпочитания със сигурност щяха да се окажат погрешни. Беше забелязал това в няколко подобни състезания. Написа дванадесетте имена по собствен вкус, после ги написа отново, като редуваше едно от началото на списъка с едно от края му.
Когато обявиха резултата, Едуард беше подредил правилно осем от дванадесетте и получи първата награда от петстотин лири. Този резултат спокойно можеше да се припише на късмета, но Едуард продължаваше да смята, че е резултат от неговата „система“. Беше прекалено горд със себе си.
Следващото нещо бе да реши какво да прави с петстотинте лири. Много добре знаеше какво би казала Мод. Да ги инвестира. Хубаво мъничко яйчице в гнездото, за бъдещето. И, разбира се, Мод би била напълно права. Знаеше това. Но спечелването на пари в резултат от състезание предизвиква съвсем различни чувства.