Ако парите му бяха оставени със завещание, Едуард естествено би ги инвестирал благоговейно в конверсионен заем или направил спестовен влог. Но на пари, които си получил с един замах на перото, в резултат на щастлива и невероятна случайност, може да се гледа по същия начин, както на монета от шест пенита, дадена на едно дете „само за теб, похарчи ги за каквото искаш“.
А в един лъскав магазин, покрай който минаваше всеки ден на път за офиса, имаше невероятна мечта — малка двуместна кола с дълга лъскава предница и с добре виждащата се цена — 465 лири.
„Ако бях богат — й казваше Едуард ден след ден, — ако бях богат, щях да те имам.“
А сега беше, ако не богат, поне притежаваше достатъчно пари, за да осъществи мечтата си. Тази кола, това блестящо и примамливо късче красота, щеше да е негово, трябваше само да плати.
Искаше да каже на Мод за парите. След като й каже, ще се подсигури срещу изкушението. Виждайки ужаса и неодобрението на Мод, никога нямаше да има смелостта да упорства в лудостта си. Но, случи се така, че Мод сама реши окончателно нещата. Беше я завел на кино и бе взел най-добрите места в залата. Тя му посочи мило, но твърдо, престъпната глупост в действията му — да пилее пари — три лири и шест пенса срещу две лири и четири пенса, когато се виждаше точно толкова добре и от другите места.
Едуард прие укора й с мрачно мълчание. Мод се почувства доволна, че думите й правят впечатление. На Едуард не трябваше да се позволява да продължава с тази екстравагантност. Тя го обичаше, но разбираше, че е слаб. Нейна беше задачата да е винаги на разположение, за да му покаже пътя, по който трябва да върви. Със задоволство наблюдаваше малодушното му поведение.
Едуард наистина се държеше малодушно и се огъваше като червей. Остана съкрушен от думите й, но точно в този миг реши да купи колата.
„По дяволите — каза си. — Веднъж в живота си ще направя каквото искам. Мод може да върви по дяволите!“
И на следващата сутрин влезе в онзи дворец от плоско стъкло, с пищни обитатели в цялото си великолепие от искрящ емайл-лак и бляскав метал, и с безгрижие, което го изненада, купи колата. Беше най-лесното нещо на света — да си купиш кола!
Имаше я вече от четири дни. Външно беше спокоен, но вътрешно — преливаше от екстаз. И до сега не беше казал нито дума на Мод. В продължение на четири дни в обедната почивка бе ходил да се обучава в управлението на прекрасното създание. Беше способен ученик.
Утре, първия ден от Коледните празници, щеше да я кара в провинцията. Беше излъгал Мод и щеше пак да я излъже, ако се наложи. Станал бе роб, телом и духом, на новата си придобивка. За него тя означаваше Романтика, Приключения и всички неща, за които си е мечтал и никога не е имал. Утре той и неговата господарка щяха да потеглят заедно. Щяха да се впуснат в студения въздух, оставяйки назад вълненията и терзанията на Лондон — извън града, сред широките и чисти пространства…
В този момент, въпреки че не го съзнаваше, Едуард беше почти поет.
Утре…
Погледна надолу към книгата в ръката си — „Когато царува любовта“. Засмя се и я пъхна в джоба си. Колата, алените устни на Марчеза Бианка и удивителните способности на Бил сякаш се смесиха в едно.
Утре…
Времето, обикновено противно и капризно, за тези, които разчитат на него, беше благоразположено към Едуард. Подари му деня на неговите мечти, един ден на искрящ мраз, бледосиньо небе и бледожълто слънце.
И така, настроен за големи приключения и безразсъдни лудории, Едуард напусна Лондон. Имаше неприятности на ъгъла на Хайд Парк, за малко не се блъсна при Пътни Бридж. Подаваше рязко газ, често натискаше спирачките, с което предизвикваше ругатните на другите шофьори. Но за новак, той не се представяше толкова зле и скоро излезе на едно от тези хубави широки шосета, които са радост за шофьорите. Днес то беше малко натоварено. Едуард караше и караше, опиянен от своята власт над това създание с бляскава повърхност, летящо през мразовития бял свят. Беше зашеметяващо и божествено.
Денят бе главозамайващ. За обяд спря в старомодна странноприемница, а по-късно — отново за чай. След това неохотно зави обратно към къщи — отново към Лондон, към Мод, към неизбежните обяснения, обвинения…
С въздишка отхвърли тази мисъл. Утре ще мисли за това. Все още е днес. И какво можеше да бъде по-прекрасно от това? Препускаше в тъмнината с пуснати фарове, които търсеха пътя напред. Е, това беше най-хубаво от всичко!
Прецени, че няма време да спира някъде за вечеря. Това каране в тъмнината беше деликатна работа. Връщането в Лондон щеше да му отнеме повече време, отколкото предполагаше. Беше точно осем часа, когато мина през Хаиндхед и излезе при Девилс Пънч Боул. Имаше луна и снегът, паднал преди два дни, още не беше се стопил.