Спря колата и се загледа. Какво значение имаше, ако не се върне в Лондон до полунощ? Какво значение имаше, ако изобщо не се прибере? Нямаше да се откъсне веднага от това преживяване.
Излезе от колата и се приближи до ръба. Съвсем наблизо една пътека се извиваше изкусително надолу. Едуард се поддаде на магията. През следващия половин час се скиташе унесен из снежния свят. Никога не си бе представял нещо подобно. То беше негово, съвсем негово, подарено от блестящата му господарка, чакаща го вярно горе на шосето.
Изкачи се отново, влезе в колата и потегли, все още малко замаян от цялата тази красота, която се разкрива много рядко пред по-прозаичните хора.
После с въздишка дойде на себе си и пъхна ръка в джобчето на колата, където по-рано през деня беше напъхал още един шал.
Но шалът вече не беше там. Джобчето беше празно. Не, не съвсем празно — имаше нещо скърцащо и твърдо — като кръгли камъчета.
Едуард пъхна ръка още по-дълбоко. В следващия миг се вторачи като човек, лишен от разсъдък. Предметът, който държеше в ръка и от който на лунната светлина искряха стотици пламъчета, беше диамантена огърлица.
Едуард се взираше и взираше. Но нямаше място за никакво съмнение. В страничния джоб на колата беше небрежно оставена диамантена огърлица на стойност вероятно няколко хиляди лири (тъй като камъните бяха големи).
Но кой беше я поставил там? Със сигурност я нямаше, когато тръгна от града. Трябва някой да е дошъл, докато той се разхождаше в снега и нарочно да я е сложил вътре. Но защо? Защо е избрал неговата кола? Дали собственикът на огърлицата беше направил грешка? Или това беше… Дали беше възможно да е открадната огърлица?
И после, докато всички тези мисли се въртяха в главата му, Едуард изведнъж се вкамени и го обля студена вълна. Това не беше неговата кола.
Да, много приличаше на нея. Беше със същия брилянтен оттенък на алено, като пламенните устни на Марчеза Бианка. Имаше същата дълга блестяща предница, но по множество дребни признаци, Едуард разбра, че това не е неговата кола. Блясъкът й беше нарушен тук-там и имаше следи от износване, малки, но очевидни. В такъв случай…
Без повече суетене, Едуард побърза да завие в обратна посока. Не беше много добър в обръщането. Когато караше на заден ход, неизменно се объркваше и въртеше кормилото в погрешна посока. Освен това често вместо педала на спирачката натискаше този на газта, което имаше пагубен ефект. Накрая обаче успя и колата забръмча нагоре по хълма.
Едуард си спомняше, че на известно разстояние от неговата имаше оставена друга кола. Тогава не бе обърнал особено внимание. Беше се върнал от разходката по друга пътека, а не по тази, по която се спусна надолу. Втората пътека го беше извела на пътя, както си мислеше, непосредствено зад собствената му кола. А в същност трябва да е била другата.
След около десет минути се върна на мястото, където беше спрял. Но сега до шосето нямаше никаква кола. Собственикът на тази кола трябва да е потеглил с колата на Едуард, може би също подведен от приликата.
Едуард извади диамантената огърлица от джоба си и озадачено я прекара през пръстите си.
Какво да прави сега? Да отиде до най-близкия полицейски участък? Да обясни какво е станало, да предаде огърлицата и да остави номера на собствената си кола.
Между другото какъв беше номерът на колата му? Едуард мислеше и мислеше, но за нищо на света не можеше да си спомни. Имаше смразяващото чувство, че потъва. В полицейския участък щеше да изглежда като кръгъл глупак. В номера май имаше осмица. Това беше всичко, което можа да си спомни. Разбира се, това наистина не беше толкова важно — поне… Погледна диамантите с чувство на неудобство. Да предположим, че си помислят… о, не биха го направили… и все пак можеха… че е откраднал колата и диамантите! Тъй като, в края на краищата, когато си помислиш, кой нормален човек би пуснал небрежно ценната диамантена огърлица в отвореното джобче на колата?
Едуард излезе навън и отиде зад колата. Номерът й беше XR 10061. Освен факта, че това със сигурност не беше номерът на неговата кола, той не му говореше нищо друго. После се захвана систематично да претърсва всички джобове. В този, в който беше намерил диамантите, откри малък къс хартия, на който беше написано нещо с молив. На светлината на фаровете Едуард го прочете лесно.
„Ще се срещнем в Грийн, ъгъла на Солтърс Лейн, десет часа“.
Спомняше си името Грийн. Беше го видял на една указателна табела по-рано този ден. За секунда взе решение. Щеше да отиде в това село, да намери Солтърс Лейн, да се срещне с човека, написал бележката и да обясни всичко. Това щеше да е много по-добре, отколкото да изглежда глупак в местния полицейски участък. Тръгна почти щастлив. В края на краищата си беше приключение. Беше нещо, което не се случва всеки ден. Диамантената огърлица го правеше вълнуващо и загадъчно.