Малко се затрудни в откриването на Грийн, а после и в намирането на Солтърс Лейн, но след като почука на две къщи, успя.
И все пак беше няколко минути след определения час, когато предпазливо караше по тясното шосе и гледаше внимателно от лявата страна, за да намери отклонението за Солтърс Лейн.
Стигна до там доста неочаквано след един завой и веднага щом спря, от тъмнината излезе една фигура. Женски глас каза:
— Най-после! Чакам те цяла вечност, Джералд!
Докато говореше, момичето дойде точно в осветеното от фаровете пространство и дъхът на Едуард спря. Беше най-възхитителното същество, което някога бе виждал.
Беше съвсем млада, с коса черна като нощта и прекрасни алени устни. Тежката пелерина, с която беше наметната, се разтвори и Едуард видя, че е във вечерен тоалет — плътно прилепнала дреха в огнен цвят, очертаваща идеалната й фигура. На врата й имаше наниз от изящни перли.
Внезапно момичето се стресна и извика:
— А, ти не си Джералд!
— Не — каза бързо Едуард. — Трябва да обясня. — Извади диамантената огърлица от джоба си и й я подаде. — Казвам се Едуард…
Не продължи, тъй като момичето плесна с ръце и го прекъсна:
— Едуард, разбира се! Толкова се радвам. Но онзи идиот Джими ми каза по телефона, че изпраща Джералд с колата. Много хубаво от твоя страна, че дойде. Умирах от желание да те видя. Спомняш ли си, не съм те виждала, откакто бях на шест години. Виждам, че носиш огърлицата. Пъхни я отново в джоба си. Селският полицай може да дойде и да я види. Бррр, ужасно е студено! Пусни ме да вляза.
Като на сън Едуард отвори вратата. Тя леко и бързо седна до него. Кожите, с които беше облечена, погалиха бузите му и до ноздрите му достигна едва доловим аромат, подобен на този от виолетки след дъжд.
Нямаше план, нито дори определени мисли. Импулсивно се бе поддал на приключението. Беше го нарекла Едуард — какво значение имаше, че той не е истинският Едуард? Съвсем скоро тя щеше да го разбере. Междувременно нека играта да продължи. Натисна амбриажа и потеглиха.
След малко момичето се засмя. Смехът й беше толкова чудесен, колкото и всичко останало в нея.
— Не е трудно да се разбере, че не разбираш много от коли. Предполагам, че там нямат коли?
„Чудя се къде е това «там»?“ — помисли си Едуард. На глас каза:
— Не много.
Момичето рече:
— По-добре дай да карам аз, докато отново стигнем до главното шосе.
Трудно е да се ориентираш по тези улички.
С удоволствие й отстъпи мястото си. Скоро летяха в нощта със скорост и безразсъдство, които тайно ужасяваха Едуард. Тя обърна поглед към него.
— Обичам скоростта. А ти? Знаеш ли, изобщо не приличаш на Джералд. Никой не би казал, че сте братя. Нямаш нищо общо с онова, което си представях.
— Предполагам, че съм съвсем обикновен. Това ли е? — попита Едуард.
— Не обикновен, различен. Не мога да те окачествя. Как е бедния стар Джими? Доста по-добре, предполагам?
— О, Джим е добре — заяви той.
— Лесно е да се каже, но е лош късмет да си с изкълчен глезен. Разказа ли ти цялата история?
— Нито дума. Аз съм в пълно неведение. Бих искал да ми разясниш.
— О, всичко беше като на сън. Джими влезе през входната врата, издокаран в женски дрехи. Дадох му една-две минути и после се покатерих до прозореца. Прислужницата на Агнес Ларела беше там и изваждаше роклята и бижутата й и всичко останало. После долу се чу силен вик, димката пламна и всички завикаха като на пожар. Прислужницата излетя навън, аз скочих вътре, взех огърлицата и мигновено излязох. Слязох долу и се отдалечих от къщата по задната пътека, срещу Пънч Боул. На минаване, пъхнах огърлицата и бележката с указания къде да ме вземете в джоба на колата. После отидох при Луис в хотела, като, разбира се, скрих покритите си със сняг ботушки. Идеално алиби за мен. Тя изобщо не разбра, че съм излизала.
— А какво стана с Джими?
— Е, ти знаеш повече от мен за това.
— Той не ми каза нищо — изрече с лекота Едуард.
— Ами в общата суматоха се оплел в полата си и си изкълчил крака. Трябало да го занесат до колата и шофьорът на Ларела го закарал вкъщи. Само си помисли, ако шофьорът беше бръкнал в джобчето!
Едуард се засмя заедно с нея, но умът му работеше бързо. Сега, повече или по-малко, разбра каква е ситуацията. Името на Ларела му беше смътно познато — беше име, свързано с богатство. Това момиче и неизвестен мъж, наречен Джими, заедно бяха подготвили заговор да откраднат огърлицата и бяха успели. Поради изкълчения си глезен и присъствието на шофьора на Ларела Джими не е можел да погледне в джобчето на колата преди да телефонира на момичето, а вероятно не е имал и желание да го направи. Но беше почти сигурно, че другият неизвестен „Джералд“ щеше да го направи при първа възможност. И там щеше да намери шала на Едуард!