— Пътувахме приятно — каза момичето.
Един трамвай прелетя покрай тях. Бяха стигнали покрайнините на Лондон. Промъкваха се през задръстените с коли улици. Сърцето на Едуард беше примряло. Това момиче беше чудесен шофьор, но караше прекалено рисковано!
Четвърт час по-късно спряха пред внушителна къща на един заледен площад.
— Тук можем да сменим някои от дрехите си, преди да продължим към „Ритсънс“ — каза момичето.
— „Ритсънс“? — попита Едуард. Спомена името на известния нощен клуб почти благоговейно.
— Да, Джералд не ти ли каза?
— Не. Ами дрехите ми? — попита мрачно той.
Тя се намръщи.
— Нищо ли не ти казаха? Ще те нагласим някак си. Трябва да продължим.
Достопочтен иконом отвори вратата и застана настрана, за да могат да влязат.
— Звъня господин Джералд Чемпнис, Ваше благородие. Много искаше да говори с вас, но не пожела да остави съобщение.
„Обзалагам се, че много е искал да говори с нея — каза си Едуард. — Във всеки случай сега знам цялото си име. Едуард Чемпнис. Но коя е тя? Нарекоха я Ваше благородие. За какво й е трябвало да краде огърлица? Дългове от игра на бридж?“
Във фейлетоните, които понякога четеше, красивата титулована героиня винаги изпадаше в отчаяние поради дългове от бридж.
Достопочтеният иконом отведе Едуард и го предаде на камериер с добри обноски. Четвърт час по-късно той се присъедини към домакинята си в хола, изискано натъкмен във вечерно облекло, шито в Севил Роу. Изглеждаше отлично.
Господи, каква нощ!
С колата отидоха до известния „Ритсънс“. Както и всички останали, Едуард беше чел скандални неща за заведението. Всеки, който се числеше към отбраното общество, рано или късно се отбиваше в „Ритсънс“. Единственото притеснение на Едуард беше, че можеше да дойде някой, който познава истинския Едуард Чемпнис. Утеши се с мисълта, че истинският Едуард е извън Англия от няколко години.
Седяха на малка маса до стената и пиеха коктейли. Коктейли! За обикновения Едуард те представляваха същността на екстравагантния живот. Момичето, загърнато в чудесен бродиран шал, отпиваше безгрижно. Внезапно смъкна шала от раменете си и стана.
— Хайде да танцуваме.
Единственото нещо, което Едуард беше овладял до съвършенство, беше танцуването. Когато двамата с Мод излизаха на подиума на „Пале дьо данс“ по-малките „светила“ заставаха неподвижно и гледаха с възхищение. Изведнъж момичето каза:
— Почти забравих. Огърлицата?
Тя протегна ръка. Едуард, съвсем сащисан, я извади от джоба си и й я подаде. За негово най-голямо учудване тя хладнокръвно я постави около врата си. После му се усмихна омайно и тихо каза:
— Сега да танцуваме.
Танцуваха. И в целия „Ритсънс“ не можеше да се види нещо по-съвършено.
Когато най-после тръгнаха към масата си, един възрастен, екстравагантно изглеждащ господин заговори дамата, с която беше Едуард.
— А, лейди Норийн, винаги танцуваща! Да, да. Капитан Фолиът тук ли е тази вечер?
— Джими падна и изкълчи глезена си.
— Нима! Как стана?
— Все още няма подробности.
Тя се засмя и отмина. Едуард я последва, като в главата му се виеше вихрушка. Сега знаеше. Лейди Норийн Елиът, известната Норийн, момичето, за което вероятно се говореше най-много в цяла Англия. Прочута с красотата си и авантюристичния си дух, тя беше лидер на компания, известна като Съвременната младеж. Наскоро беше обявен годежът й за капитан Джеймс Фолиът, носител на Викториански кръст от Кралската кавалерия.
Ами огърлицата? Все още не можеше да разбере постъпката й. Ще рискува да се издаде, но трябва да узнае всичко.
Когато отново седнаха, той я посочи и попита:
— Защо го направи, Норийн? Кажи ми, защо?
Тя се усмихна мечтателно, с поглед, отправен надалече, все още под влиянието на магията на танца.
— Предполагам, че за теб е трудно да разбереш. Човек толкова се изморява от еднообразието. Винаги едно и също. Търсенето на съкровища беше много добро за известно време, но човек свиква с всичко. „Кражбите“ бяха моя идея. Петдесет лири встъпителна такса и голяма сума, която може да бъде спечелена. Това е третата. Двамата с Джими се обзаложихме с Агнес Ларела. Знаеш ли правилата? В рамките на три дни да се извърши кражба и плячката да се носи поне един час на публично място, или губиш облога, като ти се налага глоба от сто лири. Жалко, че Джими изкълчи глезена си, но въпреки това ще спечелим.