— Разбирам — каза Едуард с дълбока въздишка. — Разбирам.
Норийн стана внезапно, загръщайки се с шала си.
— Закарай ме някъде с колата. Надолу към доковете. На някое страшно и вълнуващо място. Чакай малко. — Тя протегна ръка и свали диамантите от врата си. — По-добре ги вземи отново. Не желая да ме убият заради тях.
Заедно излязоха от „Ритсънс“. Бяха оставили колата в малка странична уличка, тясна и тъмна. Когато свиха по нея, друга кола спря до тротоара, от нея изскочи млад мъж и извика:
— Благодаря на Бога, Норийн, най-после те открих. Ще трябва много да плащаме. Онова магаре Джими тръгнало с друга кола. Господ знае къде са диамантите сега. Забъркахме се в ужасна каша.
Лейди Норийн се вторачи в него.
— Какво искаш да кажеш? Диамантите са у нас, у Едуард.
— Едуард?
— Да. — Тя направи леко движение, сочейки човека до себе си.
„Аз съм този, който е забъркал ужасна каша. Обзалагам се десет към едно, че това е брат ми Джералд“ — помисли си Едуард.
Младият човек го погледна втренчено и бавно изрече:
— Какво искаш да кажеш? Едуард е в Шотландия.
— О! — извика момичето и погледна към Едуард. — О! — Тя ту се изчервяваше, ту пребледняваше. — Значи ти си истински… — промълви тя.
На Едуард му трябваше само една минута, за да разбере ситуацията. В погледа на момичето се четеше благоговение и… наистина ли, можеше ли да бъде… възхищение? Трябваше ли той да обясни? Никакви баналности! Щеше да играе до край.
Тържествено се поклони. Каза, имитирайки по най-съвършен начин бандитите:
— Трябва да ви благодаря, лейди Норийн, за тази възхитителна вечер — хвърли бърз поглед към колата, от която другият току-що беше слязъл. Аленочервена кола с блестяща повърхност. Неговата кола! — Пожелавам ви приятна вечер.
Един бърз скок и той беше вътре с крак върху амбриажа. Колата тръгна. Джералд стоеше като парализиран, но момичето реагира по-бързо. Щом колата се плъзна покрай тях, тя се втурна след нея, слизайки на платното.
Колата зави зад ъгъла и спря. Норийн, все още задъхана от тичането, постави ръка на рамото на Едуард.
— Трябва да ми я дадеш! О, трябва да ми я дадеш! Трябва да я върна на Агнес Ларела. Бъди добър… прекарахме хубава вечер заедно… танцувахме… бяхме… приятели. Няма ли да ми я дадеш? На мен?
„Жена, която те омайва с красотата си. Значи има такива жени…“ — каза си Едуард. Освен това силно желаеше да се отърве от огърлицата. Небето му изпращаше възможност за beau geste1.
Извади я от джоба си, пусна я в протегнатата й ръка и каза:
— Бяхме… приятели.
— О! — Очите й блеснаха.
После изненадващо се наведе към него.
За миг я прегърна и устните им се срещнаха…
После тя отскочи настрана. Червената кола потегли бързо напред.
Романтика!
Приключения!
В дванайсет часа на Коледа Едуард Робинсън влезе в малката гостна на една къща в Клапам с обичайния поздрав: „Весела Коледа“.
Мод, която преместваше една бодлива зеленика, студено го поздрави и попита:
— Прекара ли добре в провинцията с онзи свой приятел?
— Виж какво — започна Едуард. — Излъгах те. Спечелих от състезание 500 лири и купих кола. Не ти казах, защото знаех, че ще направиш скандал. Това е първото нещо. Купих колата и няма какво да се коментира по въпроса. Второто е, че няма да се мотая наоколо с години. Перспективите са ми доста добри и имам намерение да се оженим следващия месец. Разбра ли?
— О! — възкликна тихо Мод.
Той ли беше… можеше ли да бъде… Едуард, говорещ с такъв властен тон?
— Съгласна ли си? Да, или не? — попита той.
Погледна го очарована. В погледа й имаше благоговение и възхищение, и този поглед омайваше Едуард. Нямаше го онова търпеливо майчинско отношение, което го вбесяваше.
По същия начин го бе погледнала лейди Норийн миналата нощ. Но лейди Норийн вече беше много далече, в света на романтиката, рамо до рамо с Марчеза Бианка. Тук беше истинското нещо. Това беше неговата жена.
— Да или не? — повтори той и се приближи една стъпка напред.
— Д… да — заекна Мод, — но, Едуард, какво става с теб? Днес си съвсем различен.
— Да. За двадесет и четири часа се превърнах от червей в мъж и… О, Боже, струва си! — заключи той.
Взе я в прегръдките си, както би го направил суперменът Бил.
— Обичаш ли ме, Мод? Кажи ми, обичаш ли ме?
— О, Едуард! Обожавам те… — промълви Мод.