На другата сутрин разделих всичката храна, която беше малко, на три части. И казах на Дългия Джеф, че може да върви с нас или да не върви — както иска, — защото сега ще ходим с по-лек товар и по-бързо. Но той взе да вика и да се оплаква от изранените си крака и от другите несгоди и да ме упреква, че съм бил лош другар. Краката на Пасук и моите бяха също разранени — по-разранени от неговите, защото бяхме правили пъртина за кучетата; на нас също не ни беше леко. Дългия Джеф се кълнеше, че щял да умре, но нямало да мръдне повече; тогава Пасук взе едно кожено одеяло, аз — тенджера и брадва и се приготвихме да тръгнем. Но жената погледна отделената за Джеф дажба и рече: „Глупаво е да се изхаби толкова храна за едно бебе. За него е по-добре да умре.“ Аз поклатих глава и отвърнах, че другарят винаги си остава другар. Тогава Пасук ми заговори за хората от Четирийсета миля: че там имало много мъже и те били добри и всички чакали храна от мен през пролетта. Когато пак й казах „не“, тя измъкна светкавично пистолета от пояса ми и както го рече нашият брат Бетълз, Дългия Джеф замина за лоното Авраамово дълго преди да му беше дошло времето. Накарах се на Пасук, но тя не прояви никакво съжаление, нито се нажали. В Душата си обаче съзнавах, че тя е права.
Ситка Чарли замълча и пак хвърли няколко парчета лед в сложеното на печката корито. Мъжете мълчаха, по гърба им полазваха тръпки от сърцераздирателния вой на кучетата, които сякаш оплакваха страшната си съдба вън на студа.
— И ден след ден ние минавахме, Пасук и аз, край местата, където ония два призрака бяха нощували направо върХУ снега, и знаехме, че и ние неведнъж ще се радваме на поДобна нощувка, преди да стигнем до Солената вода. После
срещнахме трети призрак — индианеца, който също отиваше в Пели. Той ни разказа, че мъжът и момчето постъпили нечестно спрямо него, излъгали го с храната и вече три дена нямал брашно. Всяка вечер варял в канче парчета от мокасините си и ги ядял. Сега от мокасините не бе останало почти нищо. Този индианец беше родом от крайбрежието и говореше с мен с помощта на Пасук, която знаеше езика му. Беше пришелец в Юконския край и не знаеше пътя, но въпреки това отиваше в Пели. Колко е далече? Две спанета? Десет? Сто? Той не знаеше, но отиваше в Пели. Твърде далече беше стигнал, за да се върне обратно — можеше да върви само напред.
Не поиска от нас храна, защото виждаше, че самите ние сме много зле. Пасук гледаше ту индианеца, ту мене, сякаш не знаеше какво да направи, като яребица, чиито малки са в опасност.
Обърнах се към нея и казах:
— С тоя човек са постъпили нечестно. Да му дадем ли малко от нашата храна?
Видях, че в очите й блесна радост, но тя продължително изгледа и него, и мене, устата й сурово и решително се сви, и най-сетне рече:
— Не. До Солената вода е още далече и смъртта ни дебне по пътя. По-добре ще е тя да грабне тоя непознат и да остави жив моя мъж Чарли.
И тогава индианецът изчезна сред бялото мълчание по посока на Пели.
Тази нощ Пасук плака. Никога преди не бях я виждал да рони сълзи. Не беше виновен и пушекът от огъня, защото дървата бяха съвсем сухи. Скръбта й ме учуди и аз си помислих, че мракът и болките са сломили мъжеството й.
Чудно нещо е животът. Много съм мислил за него, дълго съм премислял, но от ден на ден, вместо да го разбера, вижда ми се по-непонятен. Защо е тая жажда за живот? Той е игра, от която никой не излиза победител. Да живееш, значи тежко да се трудиш и да страдаш, докато те издебне и ти натежи старостта, и тогава отпускаш ръце върху студената пепел от угасналите огньове. Трудно е да живееш. Детето се ражда с мъка, старецът с мъка изпуска последния си дъх и всичките ни дни са изпълнени със скърби и грижи: и все пак човекът отива към отворените обятия на смъртта без желание, спъва се, пада, озърта се назад и се бори до сетно издихание. А смъртта е добра. Само животът и всичко свързано с живота причинява страдания. Въпреки това ние обичаме живота и мразим смъртта! Това е много чудно.
Ние си говорихме малко през последвалите дни, Пасук и аз. Нощем лежахме на снега като мъртви, а сутрин отново потегляхме на път като мъртъвци. И всичко наоколо бе мъртво. Нямаше нито яребици, нито катерици, нито зайци — нищо.
Реката беше безмълвна под бялото си покривало. Мъзгата бе замръзнала в гората. И стана студено, както е сега; нощем звездите изглеждаха близки и големи, те скачаха и танцуваха; а денем слънчеви отблясъци дразнеха очите, докато започнеше да ни се струва, че виждаме множество слънца; въздухът блестеше и искреше, а снегът приличаше на елмазен прах. И нямаше ни топлинка, ни звук — само студ и бяло мълчание. Както казах, ние вървяхме като мъртъвци, като насън, и не брояхме дните. Само очите ни бяха устремени към Солената вода, мислите ни бяха приковани към Солената вода и краката сами ни носеха към Солената вода. Спряхме на стан до Такина и не я познахме. Очите ни гледаха Белия кон и не го видяха. Краката ни стъпваха по пътеката на Каньона и не я усетиха. Ние нищо не чувствувахме. Често падахме край пътя, но дори и тогава — падахме винаги с лице към Солената вода. Свършихме последната си храна, която бяхме делили по равно, Пасук и аз, обаче тя падаше по-често и край Еленовото кръстовище силите й изневериха. Сутринта останахме да лежим под единственото си одеяло и не тръгнахме на път. Бях си наумил да остана там и да посрещна смъртта ръка за ръка с Пасук, защото бях възмъжал и бях започнал да разбирам любовта на жената. До мисията Хейнз оставаха още осемдесет мили, но в далечината, насред пътя, великият Чилкат издигаше над горите обруления си от бурите връх. И тогава Пасук ми заговори тихо, допряла устни до моето ухо, та да мога да я чуя. И сега, когато вече не я беше страх от гнева ми, разкри пред мене душата си, заговори за обичта си и за много други неща, които не бях разбирал. И каза: