• Когато разговаряха и Джим я прекъсваше, тя се упражняваше да казва: „Не съм свършила, моля те, изслушай ме.“ — Изведнъж той започна да я слуша по-внимателно и да я прекъсва по-рядко.
• За Сюзън бе най-трудно да се научи да моли за това, което искаше. Казваше ми: „Защо трябва да моля след всичко, което съм направила за него?“ Обясних й, че да го накара да поеме отговорността да отгатва желанията й бе не само нереалистично, но в това се състоеше до голяма степен и нейният проблем. Тя трябваше да поеме отговорността за удовлетворяването на своите потребности.
• За Джим бе най-трудно да се научи да уважава промените у нея и да не очаква, че тя ще бъде същият удобен партньор както в началото на техния съвместен живот. Той осъзна, че за нея е толкова трудно да определи границите, колкото за него да свикне да ги спазва. Разбра, че упражненията ще им помогнат да установят липсващата хармония в отношенията им.
Когато мъжът почувства граници, той получава мотивация да даде повече от себе си. Като спазва границите, той автоматично получава мотивация да се усъмни в правилността на поведението си и да започне да прави промени. Когато жената разбере, че за да получи, трябва да определи границите си, тя започва автоматично да прощава на партньора си и да пробва нови начини да получи неговата подкрепа. Щом постави ограниченията си, тя постепенно се научава как да се отпусне и да получи повече.
Как жената да се научи да получава
Слагането на ограничения и исканията да се изпълнят желанията й плашат жената. Обикновено тя се страхува да иска прекалено много, за да не бъде отблъсната, порицана или изоставена. Отблъскването, осъждането и изоставянето са крайно болезнени за нея, тъй като дълбоко в себе си жената несъзнателно таи убеждението, че не заслужава да получи повече. Това убеждение се е оформило и затвърдило в детството й всеки път, когато е трябвало да потиска чувствата, потребностите или желанията си.
Жената е особено уязвима към негативното и погрешно убеждение, че не заслужава да бъде обичана. Ако като дете е била свидетел на малтретиране или самата тя е била жертва на такова поведение, тя е още по-податлива на чувството, че не заслужава любов; трудно й е да определи своята морална стойност. Скрито дълбоко в подсъзнанието, това чувство поражда страха, че няма да се справи без помощ от другите. И една част от нея вече си представя, че няма да я получи.
Тъй като жената се страхува, че няма да получи подкрепа, тя несъзнателно отхвърля подкрепата, от която се нуждае. А когато мъжът получи посланието, че жената не вярва в способността му да удовлетвори потребностите й, веднага започва да се чувства отблъснат и отхвърлен. Безнадеждността и недоверието на жената превръщат истинските й потребности в отчаян вик на нужда и му внушават, че тя не вярва той да я подкрепи. Горчивата ирония в, че мъжете получават мотивация главно от чувството, че са нужни, но самата нужда ги отблъсква.
В такива моменти жената погрешно приема, че именно потребността й от него го е отблъснала, докато истината е, че това са сторили нейната безнадеждност, отчаяние и недоверие. Ако не признаят, че на мъжете трябва да се вярва, жените трудно ще могат да разберат разликата между потребност и нужда.
„Потребността“ е открита молба за подкрепа, отправена към мъжа с доверие и увереност, че той ще направи всичко необходимо. Това му дава сила. „Нуждата“ обаче е отчаяна необходимост от подкрепа, защото вие не вярвате, че ще я получите. Това отблъсква мъжете и ги кара да се чувстват отхвърлени и подценени.
Потребността от друг човек смущава жените, а чувството на разочарование и изоставеност е особено болезнено дори когато се проявява в незначителни неща. Не е лесно за жената да зависи от другите и след това да бъде пренебрегната, забравена или отхвърлена. Потребността от друг човек я поставя в уязвимо положение. Пренебрежението и разочарованието обаче са по-болезнени за нея, защото потвърждават погрешното й убеждение, че е недостойна да получава.
Векове наред венерианките компенсирали обсебилия ги страх, че са недостойни, като проявявали внимание и отзивчивост към потребностите на другите. Те давали от себе си все повече и повече, но дълбоко в себе си се чувствали недостойни да получават. Вярвали, че като дават, ще станат по-достойни. След като се раздавали в продължение на векове, накрая разбрали, че са достойни да получат любов и подкрепа. Осмисляйки миналото си, те осъзнали, че винаги са били достойни за тях.