Ако като дете жената се е чувствала изоставена или отблъсната от своя баща или ако майка й се е чувствала отблъсната от съпруга си, тя /детето/ ще бъде още по-уязвима за чувството на изоставеност. Затова мъжът никога не трябва да осъжда потребността й от такова уверение. По същия начин мъжът не трябва да бъде укоряван за потребността му от уединение.
Жената не трябва да бъде осъждана, че се нуждае от уверение, тъй както мъжът не трябва да бъде осъждан за потребността му от уединение.
Когато жената е по-малко уязвима по отношение на детството си и ако разбере потребността на мъжа да се уединява за известно време в „пещерата“, нейната потребност от уверения ще бъде по-малка.
Спомням си, че говорих за това на един от семинарите и една жена каза: „Толкова съм чувствителна към мълчанието на мъжа ми, но като дете никога не съм се чувствала изоставена или отблъсната. Майка ми никога не се е чувствала отхвърлена от баща ми. Дори когато се разведоха, те го направиха с обич.“
После тя се засмя. Разбра, че е била излъгана. След това заплака. Разбира се, че майка й се бе чувствала отхвърлена. Разбира се, че и тя бе чувствала същото. Родителите й бяха разведени! Също както родителите си и тя бе отрекла болезнените си чувства.
Днес, когато разводът е нещо толкова обикновено, става още по-важно мъжете да дават уверения. Тъй както мъжете могат да подкрепят жените, като правят малки промени в поведението си, така и жените трябва да направят същото.
Как да общуваме, без да се обвиняваме
Мъжът обикновено се чувства атакуван и обвиняван от жената, когато тя в потисната и говори за проблемите си. Тъй като не осъзнава разликата между тях, той не проявява разбиране към потребността й да говори за чувствата си.
Мъжът погрешно смята, че тя му говори за чувствата си, защото е убедена, че той носи някаква отговорност или вина. Тъй като тя е разстроена и иска да говори, той приема, че причината е той. Когато тя се оплаква, той го приема като обвинение. Много мъже не разбират потребността на венерианките да споделят чувства на потиснатост с хората, които обичат.
С упражнения и със съзнанието за нашите различия жените могат да се научат да изразяват чувствата си, без това да звучи като обвинение. За да увери мъжа, че не го обвинява в нищо, тя може да направи пауза, след като е говорила няколко минути, и да му каже колко много цени готовността му да я изслуша.
Тя би могла да каже някоя от следните фрази:
• „Наистина се радвам, че мога да говоря за това.“
• „Наистина се чувствам по-добре, че мога да говоря за това.“
• „Чувствам такова облекчение, че поговорих с теб за това.“
• „Наистина се радвам, че мога да се оплача за всичко това. Чувствам се много по-добре.“
• „След като ти казах всичко това, се чувствам много по-добре. Благодаря ти.“
Тази проста промяна може да има голямо значение.
Докато описва проблемите си, тя би могла да покаже, че оценява нещата, които той е извършил, за да улесни живота й и да го направи по-пълноценен. Например ако тя се оплаква от работата си, може понякога да спомене колко е хубаво, че го има и че може да се прибере при него у дома; ако се оплаква за къщата, би могла да спомене с благодарност, че е оправил оградата; ако пък се оплаква за пари, може да спомене, че той наистина работи много; или ако се оплаква от трудностите с децата, тя би могла да спомене колко се радва, че може да разчита на неговата помощ.
Доброто общуване изисква участието на двете страни. Мъжът трябва да помни, че споделянето на проблемите не означава обвинение и че когато жената се оплаква, тя просто се разтоварва от напрежението. Жената може да се научи как да му покаже, че въпреки оплакванията си го цени.
Например жена ми влиза и ме пита докъде съм стигнал с тази глава. Аз отвръщам: „Почти свърших. Как мина твоят ден?“
Тя казва: „О, имам достатъчно работа. Почти нямаме време да сме заедно.“ С предишното съзнание щях да заема отбранителна позиция и да й напомня за времето, което сме прекарали заедно, или да й кажа колко важно бе за мен да спазя срока. И така само бих създал напрежение.
Но новото ми аз, съзнавайки различията помежду ни, разбира, че тя търси потвърждение на чувствата си и разбиране, а не отправя обвинения, нито иска обяснения. Казвам й: „Права си, наистина сме много заети. Седни на скута ми и дай да те прегърна. Денят ни беше доста напрегнат.“
След това тя казва: „Ти наистина усещаш какво искам.“ Това е оценката, от която имам нужда, за да бъда с нея. После започва да се оплаква от тежкия ден и от умората си. След няколко минути спира за момент. Тогава й предлагам вместо нея да откарам бавачката на детето у дома й, за да може тя да си почине и се отпусне преди вечеря.