— Ами, знам, защото… Клариса му е казала така, нали?
— Всичко е заради флуорида — въздъхна Поло. — Флуоридът във водата на Ел Ей влияе много зле на мъжете. Почват да откачат.
— Аз предлагам да свием знамената и да изчакаме. Би трябвало да разполагаме с повече информация, преди да направим следващия си ход — заяви Грейви.
Клариса се съгласи с нея най-вече защото се чувстваше изморена и нямаше сили да спори. Освен това трябваше спешно да отиде до тоалетната.
Беше там, разтворила стар брой на „Архитектурно списание“, когато телефонът звънна.
— Липсвах ли ти? — Беше Саймън.
— О, Саймън — въздъхна Клариса. — Жадувам да те видя, както жадувам да мога да се наведа и да пипна върховете на пръстите си.
— Клариса, трябва да поговорим. Почти съм готов на крайната стъпка…
— Готов на какво, Саймън? — неспокойно попита Клариса.
— На… на… всичко.
— Саймън, не трябва да правиш никакви крайни стъпки — бързо каза тя. — Никой не очаква това от теб.
— Добре, а може ли просто да намина?
— В момента съм заета. Заседаваме.
— А за какво ме търсеше снощи? Звучеше доста разстроена.
Тя съвсем беше забравила, че снощи, в състоянието си на почти пълно умопомрачение вследствие потресаващото разкритие, му беше оставила съобщение на гласовата поща.
— А, това ли? Не беше… нищо важно.
— Ще ти се обадя пак, малко по-късно. Трябва да прослушам едни записи в студиото. Доскоро, любов моя.
— Вървете по дяволите и ти, и записите ти.
Клариса остави слушалката със съзнанието, че й беше абсолютно все едно дали Саймън ще се обади отново.
На сутринта Аарон запали мотора и се отправи към „Ермитажа“ с мрачното предчувствие, че дните му в Ел Ей са преброени.
Всичко, съградено с толкова труд, щеше да отиде по дяволите — щеше да загуби работата си, контактите си, физиономията си, целия си живот. Хората щяха да го сочат с пръст като долен измамник, щеше да си тръгне от тук като Господин Никой, мечтите му, от които вече беше само на една ръка разстояние, щяха да станат на пух и прах.
Разбира се, Клариса никога нямаше да му прости. Той вече нямаше да означава нищо за нея.
От това можеше да излезе добър сценарий.
Беше заложил всичко на една-единствена карта. И беше загубил.
Двамата Аароновци се срещнаха на неутрална територия — в президентския апартамент на хотел „Ермитаж“, на фона на огромно неоправено легло и купчина празни бутилки от шампанско и кутии от пица.
Истинският Аарон така и не си направи труда да стане от леглото. С усилие държеше очите си отворени. Псевдо-Аарон седна на един от тапицираните столове в ретро стил, като се опитваше да запази самообладание и да разбере причината за появата на другия в Лос Анджелис.
— Какво стана в Непал?
— Арестуваха ме. Наложи се да напусна страната. Опитах се да пробутам на двама будистки монаси малко хашиш, вдигна се голям шум.
— Ами в Тайланд?
От леглото се измъкна пищна блондинка, гола-голеничка, протегна се и се запъти към банята.
— В Тайланд получих… малък сувенир — смигна му Аарон.
— Нищо сериозно, надявам се?
— Нищо, което да не се лекува с антибиотици, слава Богу.
— В Русия?
— Брр. Там не е за мен. Жените си ги бива, но водката им е прекалено силна, а за игоровците — да не говорим!
— Отнесе ли си боя?
— И още как. Напуснах страната само по едни къси панталонки. Добре че имах паспорт. Бях взел чужд в суматохата, но това е отделен въпрос.
— В Германия?
— Пълно е с германци…
— В Лондон?
— Вали.
— В Париж?
— Скука.
— В Амстердам? Хайде, Аарон, знам, че харесваш този град!
— Съжалявам, приятелю… Това е като да влезеш в сладкарница и да се тъпчеш с бонбони… Разбираш ли? В един момент почва да ти призлява.
Псевдо-Аарон само поклати глава.
— Хубав костюм, между другото — отбеляза истинският Аарон. — Хюго Бос?
— Драйс Ван Нотен.
Истинският Аарон подсвирна.
— Доста си се охарчил.
— Преди време. Приключих с това. Да живееш в стил „Аарон Кингсли Мейсън“ ми се струва прекалено разточително.
— Какво искаш да кажеш?
— Сега съм под наем. В едностаен апартамент в „Бийчууд Каньон“.